Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени са
278
резултата от
21
текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
идей идеен идеи
'.
1.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Още тук ние намираме: Това, което стои пред Гьотевия духовен поглед като животински организъм, не е вече този или онзи сетивно-действителен организъм, а един
идеен
организъм, който се развива у животното повече към една по-нисша страна, а у човека към една по-висша.
“Главата само окачена на гръбначния стълб! Мозъкът, завършек на гръбначния стълб, няма вече обхват, освен за поставяне в действие на жизнените сили и е необходим само за управлението на едно настоящо сетивно създание”. С тези указания Гьоте се е издигнал от отделните връзки навъншността с вътрешността на човека, до схващането на едно велико цяло и до виждане на формата като такава. Той стигна до възгледа, че цялостта на човешкото устройство образува основата за неговите по-висши жизнени прояви, че в основата на това цяло се крие условието, което поставя човека на върха на сътворението. Онова, което трябва да задържим тук в нашето съзнание, е, че Гьоте отново търси животинската форма развита в човешката; само че при животинската форма органите служещи повече на животинските действия и нужди излизат на преден план, те са един вид точката, към която сочи цялото образуване и на която то служи, докато при човешката форма са развити особенно онези органи, които служат на духовните функции.
Още тук ние намираме: Това, което стои пред Гьотевия духовен поглед като животински организъм, не е вече този или онзи сетивно-действителен организъм, а един идеен организъм, който се развива у животното повече към една по-нисша страна, а у човека към една по-висша.
Още тук се намира зародишът но онова, което Гьоте нарече по-късно тип и с което не искаше да назове "никакво отделно животно", "идеята" за животното. Даже нещо повече: Още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде оттам, че тази или онази част добива надмощие над други части”.*(*Естествени Науки I,стр. 247.)". Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер. В същата година (1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм. Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една мисъл която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите.
към текста >>
Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една
идей
на форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер.
Той стигна до възгледа, че цялостта на човешкото устройство образува основата за неговите по-висши жизнени прояви, че в основата на това цяло се крие условието, което поставя човека на върха на сътворението. Онова, което трябва да задържим тук в нашето съзнание, е, че Гьоте отново търси животинската форма развита в човешката; само че при животинската форма органите служещи повече на животинските действия и нужди излизат на преден план, те са един вид точката, към която сочи цялото образуване и на която то служи, докато при човешката форма са развити особенно онези органи, които служат на духовните функции. Още тук ние намираме: Това, което стои пред Гьотевия духовен поглед като животински организъм, не е вече този или онзи сетивно-действителен организъм, а един идеен организъм, който се развива у животното повече към една по-нисша страна, а у човека към една по-висша. Още тук се намира зародишът но онова, което Гьоте нарече по-късно тип и с което не искаше да назове "никакво отделно животно", "идеята" за животното. Даже нещо повече: Още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде оттам, че тази или онази част добива надмощие над други части”.*(*Естествени Науки I,стр. 247.)".
Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер.
В същата година (1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм. Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една мисъл която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите. През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”. И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси. Те са тъждествени със схващането на Гьоте.
към текста >>
При разглеждането на един текст в нашия дух се образуват образи и
идеи
, които се явяват като предизвикани, като родени от този текст.
Той прибавя: “Аз правя това едновременно заради себе си и заради тях; методът, който съм избрал, ще ги запознае предостатъчно с основните стълбове на тялото”. Рисунките в дневника на Гьоте показват, че той действително е държал тези лекции и ги е завършил на 16 януари. Същевременно той трябва да е разговарял твърде много с Лодер върху строежа на човешкото тяло. Под датата 6 януари дневникът отбелязва: "Демострация на сърцето от Лодер." След като видяхме, че още в 1776 година Гьоте е хранел далече простиращи се мисли върху устройството на животинския организъм, ние нито за миг не можем да се съмняваме, че неговите сегашни подробни занимания с анатомията са се издигнали далече високо над подробностите до по-висши гледища. Така на 14 ноември 1781 година той пише на Лаватер и Марк, че се отнася с “Костите като с един текст, на който може да се окачи целия живот и всичко човешко”.
При разглеждането на един текст в нашия дух се образуват образи и идеи, които се явяват като предизвикани, като родени от този текст.
Като с един такъв текст се отнася Гьоте с костите, т.е. когато ги разглеждаше, в него възникваха мисли върху целия живот и върху цялото човешко естество. От 1782 година имаме от Гьоте една ода "Божественото", която ни позволява някак си да познаем, как той е мислил тогава върху отношението на човека с останалата природа. Първият куплет от тази ода гласи. “Да бъде човек благороден,
към текста >>
Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива връзка с Хердер, който в 1783 година започна да пише своята книга "
Идеи
към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от разговори на двамата и някои
идеи
могат направо да се припишат на Гьоте.
Обаче при него тези закони се развиват към една страна, която му дава възможност да може "невъзможното". “Той различава, отбира и съди; да предаде той може вечност на мига”.
Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива връзка с Хердер, който в 1783 година започна да пише своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от разговори на двамата и някои идеи могат направо да се припишат на Гьоте.
Мислите, които са изказани тук, са често пъти изцяло Гьотевски, само че казани по начина на Хердер, така че от тях ние можем да направим едно сигурно заключение върху тогавашните мисли на Гьоте. В първата част на книгата*(* Хердер, Идеи към философията на историята на човечеството.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер". Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същността на света следния възглед. Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин. “От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата на организация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”.
към текста >>
В първата част на книгата*(* Хердер,
Идеи
към философията на историята на човечеството.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер".
отбира и съди; да предаде той може вечност на мига”. Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива връзка с Хердер, който в 1783 година започна да пише своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от разговори на двамата и някои идеи могат направо да се припишат на Гьоте. Мислите, които са изказани тук, са често пъти изцяло Гьотевски, само че казани по начина на Хердер, така че от тях ние можем да направим едно сигурно заключение върху тогавашните мисли на Гьоте.
В първата част на книгата*(* Хердер, Идеи към философията на историята на човечеството.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер".
Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същността на света следния възглед. Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин. “От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата на организация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”. Една идейна, типична форма на човека, която като такава самата не съществува действително сетивно, се осъществява в неограничен брой отделени пространствено едни от други и различни по своите качества същества до човека. На по-ниските степени на организацията тя се осъществява постоянно в определена посока; според тази посока тя се развива по особен начин.
към текста >>
Една
идей
на, типична форма на човека, която като такава самата не съществува действително сетивно, се осъществява в неограничен брой отделени пространствено едни от други и различни по своите качества същества до човека.
Мислите, които са изказани тук, са често пъти изцяло Гьотевски, само че казани по начина на Хердер, така че от тях ние можем да направим едно сигурно заключение върху тогавашните мисли на Гьоте. В първата част на книгата*(* Хердер, Идеи към философията на историята на човечеството.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер". Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същността на света следния възглед. Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин. “От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата на организация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”.
Една идейна, типична форма на човека, която като такава самата не съществува действително сетивно, се осъществява в неограничен брой отделени пространствено едни от други и различни по своите качества същества до човека.
На по-ниските степени на организацията тя се осъществява постоянно в определена посока; според тази посока тя се развива по особен начин. Като се издига до човека, тази типична форма събира всички формиращи принципи, които при по-нисшите организми беше развила винаги само едностранчиво, които тя беше разпределила в различните същества, за да се образува една форма. От това се получава възможността за едно такова високо съвършенство при човека. При него природата е използувала едно същество това, което при животните беше разпръснала върху множество класи и раздели. Тази мисъл въздейства неимоверно плодотворно върху следващата немска философия.
към текста >>
За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "
Идеи
към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова.
Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин. Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания. Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "Идеи към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова.
Завчера ние четяхме заедно първите глави, те са изящни...историята на света на природата бурно се съчитават при нас”. Изложенията на Хердер в книга 3, VІ и в книга 4,I, а именно, че обусловеното в човешката организация изправено положение и това, което е свързано с него, е основното условие за неговата разумна дейност, ни припомня направо това, което Гьоте е посочил в 1776 година в раздел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер върху родовата разлика между човека и животните и което вече споменахме. То е само едно доразвитие на горната мисъл. Обаче всичко това ни дава право да приемем, че по отношение на възгледите върху положението на човека в природата /1783 и следв./ в онова време Гьоте и Хердер са били по същество единни. Обаче един такъв основен възглед води до заключението, че всяка част на едно животно може да бъде отново намерена в човека, само че развита до границите наложени от хармонията на цялото.
към текста >>
Сега това отделно откритие не трябва да се надценява спрямо великите мисли, на които то се крепи; и за Гьоте то имаше само стойността да премахне един предрасъдък, който се явяваше като пречка, когато неговите
идеи
трябваше да бъдат проследени последователно чак до най-малките подробности на един организъм.
У Гьоте не можеше да има никакво съмнение, че тази част, която може да се намери повече или по-малко развита у всички животни, трябва да участва също и в устройството на човешката форма, само че тук отстъпва на заден план,защото органите за приемането на храна отстъпват пред тези, които служат на духовните функции. Съобразно цялото свое духовно направление Гьоте не можеше да мисли другояче, освен че и у човека съществува една междучелюстна кост. Касаеше се само за емпиричното доказателство на същата, само за това, каква форма приема тя у човека, доколко се приобщава към целостта на организма. Той успя да достави това доказателство през пролетта на 1784 година в съдружие с Лодер, с когото сравни човешки и животински черепи в Йена. Гьоте съобщи това на 27 март както на госпожа фон Щаин*/* “На мене ми достави едно прекрасно удоволствие, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” така и на Хердер*/* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”./
Сега това отделно откритие не трябва да се надценява спрямо великите мисли, на които то се крепи; и за Гьоте то имаше само стойността да премахне един предрасъдък, който се явяваше като пречка, когато неговите идеи трябваше да бъдат проследени последователно чак до най-малките подробности на един организъм.
Също и Гьоте никога не гледаше на него като отделно откритие, а само във връзка с неговия велик възглед за природата. Така ние можем да разберем, когато в гореспоменатото писмо до Хердер той казва: “Това трябва да радва дълбоко и тебе; защото тя е като ключовия камък при човека, тя не липсва, а съществува и у него но как! ” И веднага той припомня на своя приятел по-далечни перспективи: “Аз обмислих това нещо също и във връзка с твоето цяло, колко хубаво ще бъде то там”. Твърдението: Животните имат една междучелюстна кост, а човекът няма такава, не можеше да има никакъв смисъл за Гьоте. Ако в силите, които образуват един организъм, има заложбата, според която между двете кости на горната челюст у животните да бъде вмъкната една междинна кост, същите тези сили трябва да се намират в действие и у човека на същото място, по същество действащи еднакво, само че външно се проявяват различно.
към текста >>
Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите
идеи
, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”.
Ако в силите, които образуват един организъм, има заложбата, според която между двете кости на горната челюст у животните да бъде вмъкната една междинна кост, същите тези сили трябва да се намират в действие и у човека на същото място, по същество действащи еднакво, само че външно се проявяват различно. Понеже Гьоте винаги си представяше организма не като едно мъртво, неподвижно съчетание, а винаги произхождащ от неговите вътрешни формиращи сили, той трябваше да си зададе въпроса: Какво правят тези сили в горната челюст на човека? Съвсем не можеше да става дума, дали междинната кост съществува, а как е устроена тя, каква форма приема. И тази форма трябваше да бъде намерена емпирически. Сега у Гьоте все повече оживяваше мисълта, да разработи едно по-голямо съчинение върху природата.
Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”.
Тук важното преди всичко е това, че Гьоте казва, той се е въздържал да отбележи още сега основната мисъл; следователно той иска да стори това по-късно, в една по-голяма връзка. По-нататък това място ни показва, че основните мисли, които ни интересуват преди всичко у Гьоте: Великите идеи върху животинския тип, са съществували отдавна преди въпросното откритие. Защото самият Гьоте признава тук, че те са отбелязани още в "идеите" на Хердер; обаче редовете, в които става това, са били написани преди откритието на междинната кост. Следователно откритието на междинната кост е само едно последствие на онези велики възгледи. То трябваше да остане неразбираемо за онези, които нямаха тези възгледи.
към текста >>
По-нататък това място ни показва, че основните мисли, които ни интересуват преди всичко у Гьоте: Великите
идеи
върху животинския тип, са съществували отдавна преди въпросното откритие.
Съвсем не можеше да става дума, дали междинната кост съществува, а как е устроена тя, каква форма приема. И тази форма трябваше да бъде намерена емпирически. Сега у Гьоте все повече оживяваше мисълта, да разработи едно по-голямо съчинение върху природата. Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”. Тук важното преди всичко е това, че Гьоте казва, той се е въздържал да отбележи още сега основната мисъл; следователно той иска да стори това по-късно, в една по-голяма връзка.
По-нататък това място ни показва, че основните мисли, които ни интересуват преди всичко у Гьоте: Великите идеи върху животинския тип, са съществували отдавна преди въпросното откритие.
Защото самият Гьоте признава тук, че те са отбелязани още в "идеите" на Хердер; обаче редовете, в които става това, са били написани преди откритието на междинната кост. Следователно откритието на междинната кост е само едно последствие на онези велики възгледи. То трябваше да остане неразбираемо за онези, които нямаха тези възгледи. На тях им бе отнет единственият природо-исторически признак, чрез който те различаваха човека от животните. Те имаха слабо предчувствие за онези мисли, които владееха Гьоте и които ние посочихме по-рано, че разпръснатите при животните елементи се съединяват в хармония в единната човешка форма и по този начин въпреки подобието на всички отделни части основават една разлика в цялото, която отрежда на човека едно високо стъпало в поредицата от същества.
към текста >>
Защото самият Гьоте признава тук, че те са отбелязани още в "
идеи
те" на Хердер; обаче редовете, в които става това, са били написани преди откритието на междинната кост.
И тази форма трябваше да бъде намерена емпирически. Сега у Гьоте все повече оживяваше мисълта, да разработи едно по-голямо съчинение върху природата. Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”. Тук важното преди всичко е това, че Гьоте казва, той се е въздържал да отбележи още сега основната мисъл; следователно той иска да стори това по-късно, в една по-голяма връзка. По-нататък това място ни показва, че основните мисли, които ни интересуват преди всичко у Гьоте: Великите идеи върху животинския тип, са съществували отдавна преди въпросното откритие.
Защото самият Гьоте признава тук, че те са отбелязани още в "идеите" на Хердер; обаче редовете, в които става това, са били написани преди откритието на междинната кост.
Следователно откритието на междинната кост е само едно последствие на онези велики възгледи. То трябваше да остане неразбираемо за онези, които нямаха тези възгледи. На тях им бе отнет единственият природо-исторически признак, чрез който те различаваха човека от животните. Те имаха слабо предчувствие за онези мисли, които владееха Гьоте и които ние посочихме по-рано, че разпръснатите при животните елементи се съединяват в хармония в единната човешка форма и по този начин въпреки подобието на всички отделни части основават една разлика в цялото, която отрежда на човека едно високо стъпало в поредицата от същества. Тяхното разглеждане на нещата не беше идейно, а едно външно сравнение; а за това последното междинната кост не съществуваше у човека.
към текста >>
Тяхното разглеждане на нещата не беше
идей
но, а едно външно сравнение; а за това последното междинната кост не съществуваше у човека.
Защото самият Гьоте признава тук, че те са отбелязани още в "идеите" на Хердер; обаче редовете, в които става това, са били написани преди откритието на междинната кост. Следователно откритието на междинната кост е само едно последствие на онези велики възгледи. То трябваше да остане неразбираемо за онези, които нямаха тези възгледи. На тях им бе отнет единственият природо-исторически признак, чрез който те различаваха човека от животните. Те имаха слабо предчувствие за онези мисли, които владееха Гьоте и които ние посочихме по-рано, че разпръснатите при животните елементи се съединяват в хармония в единната човешка форма и по този начин въпреки подобието на всички отделни части основават една разлика в цялото, която отрежда на човека едно високо стъпало в поредицата от същества.
Тяхното разглеждане на нещата не беше идейно, а едно външно сравнение; а за това последното междинната кост не съществуваше у човека.
Това, което Гьоте изискваше: да виждаме с очите на духа, за това имаха малко разбиране. Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте. Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”.
към текста >>
В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите
идеи
относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте. Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа.
В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”. Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме. След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време. То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж.
към текста >>
Обаче когато нещата се схващат по
идей
ния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея.
Без това човек не можеше да захване нищо. Това може най-добре да се види от следното. Вилхелм Йозефи (Частен доцент при Университета в Гьотинген) пише в своята "Анатомия на бозайниците" в 1787 година: "Счита се, че междучелюстната кост е главният признак различаващ маймуните от човека; според моите наблюдения и човекът има такава междучелюстна кост поне през първите месеци на неговото съществуване, но която обикновено още отрано, а именно в тялото на майката се сраства външно с действителните горночелюстни кости, така че често не остава даже никаква забележима следа." Тук несъмнено Гьотевото откритие е изразено напълно и изрично, но не като нещо изисквано от последователното развитие на типа, а като израз на един непосредствено натъкващ се в очите факт. Когато човек се придържа само към този последния факт, тогава само от щастливия случай зависи, дали ще намери такива екземпляри, при които може точно да види нещата.
Обаче когато нещата се схващат по идейния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея.
Когато човек притежава идеята, той е в състояние да намери чрез нея онези случаи, при които тя се изразява по особен начин. Обаче без тази идея, той е предоставен на случая. Действително ние виждаме, че след като Гьоте беше дал подбудата чрез своята велика идея, учените се убедиха в истинността на неговото откритие постепенно чрез наблюдаване на множество случаи. МЕРК остана постоянно в колебание. На 13 февруари 1785 година Гьоте му изпраща една изпъкнала горна челюст от човек и от Трихекус и му дава опорни точки, за да може да разбере нещата.
към текста >>
Ние още ще говорим за по-късните привърженици на Гьотевите
идеи
.
По-трудно беше да бъде спечелен Блуменбах. В своето "Ръководство по сравнителна анатомия", 1805 година, той още изказваше убеждението: човекът не притежава никаква междучелюстна кост*(*също, стр.22) В своята написана в 1830-32 година студия: "принципи на зоологическата философия" Гьоте можа да получи признание и от Блуменбах.*(* Естествени науки, стр. 585 и следв.). Сред лични отношения той застана на страната на Гьоте*/*Разговори с Екерманн, 2, VІІІ, 1850/ Даже на 15 декември 1825 година той достави на Гьоте един хубав пример за потвърждение на неговото откритие. Един атлет от Хеската област потърсил при Лангенбек, колега на Блуменбах, помощ поради неговата животински изпъкваща междучелюстна кост*/*Кореспонденцията на Гьоте върху естествената наука, І, стр.51/.
Ние още ще говорим за по-късните привърженици на Гьотевите идеи.
Тук ще споменем още че М.Й.Вебер успял да отдели срасналата с горната челюст междинна кост чрез разредена сярна киселина. Гьоте продължава своите проучвания върху остеологията и след завършването на гореспоменатата студия. Едновременните открития в областта на ботаниката възбуждат още повече неговия интерес към природата. Той постоянно заема интересни обекти от своите приятели. На 7 декември 1785 година Зьомеринг даже се разсърдва: "че Гьоте не му е върнал неговите глави." От едно писмо на Гьоте до Зьомеринг от 8 юни 1786 година научаваме, че до тогава той все още има черепи от него.
към текста >>
Неговите велики
идеи
го придружават и в Италия.
Тук ще споменем още че М.Й.Вебер успял да отдели срасналата с горната челюст междинна кост чрез разредена сярна киселина. Гьоте продължава своите проучвания върху остеологията и след завършването на гореспоменатата студия. Едновременните открития в областта на ботаниката възбуждат още повече неговия интерес към природата. Той постоянно заема интересни обекти от своите приятели. На 7 декември 1785 година Зьомеринг даже се разсърдва: "че Гьоте не му е върнал неговите глави." От едно писмо на Гьоте до Зьомеринг от 8 юни 1786 година научаваме, че до тогава той все още има черепи от него.
Неговите велики идеи го придружават и в Италия.
През време когато мисълта за прарастението се оформява в неговия дух, той се домогва и до понятия относно формата на човека. На 20 януари 1787 година Гьоте пише в Рим: "Аз съм приблизително подготвен по анатомия и добих не без усилия познания и върху човешкото тяло, до определена степен. Тук вниманието на човека е постоянно завладяно чрез наблюдение на статуите, обаче по един по-висш начин. При нашата медицинско-хирургическа анатомия се касае само за това, да познаем честта, и за целта служи също и един нищожен мускул. Обаче в Рим частите не означават нищо, ако същевременно те не представляват благородната красива форма.
към текста >>
Гьотевите основни
идеи
стигнаха сега до един завършек и по отношение на образуването на животните.
Този череп беше така сполучливо разпаднат, че в отделните парчета можаха да се разпознаят отделните прешлени. Гьоте показа това откритие на 30 април 1790 година на госпожа фон Калб с думите: "Кажете на Хердер, че съм се приближил съвсем много до разбирането на животинската форма и някои нейни преобразования и това чрез един странен случай". Това беше едно откритие имащо извънредно голямо значение. С това беше доказано че всички членове на едно органическо цяло са тъждествени според идеята и че "вътрешно неоформени" органически маси се проявяват външно по различен начин, че е едно и също нещо това, което на по-ниска степен съществува и действа като нерв на гръбначния стълб, а на по-висока степен съществува и действа като сетивен нерв и се разтваря за външния свят като сетивен орган, който възприема и обхваща външния свят. С това всяко живо същество бе показана в неговата формираща се, изграждаща се от вътре сила; едва сега то бе разбрано като действително живо.
Гьотевите основни идеи стигнаха сега до един завършек и по отношение на образуването на животните.
Дошло беше времето за разработването на тези основни идеи, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр. Х. Якоби. Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните. Там той действително започва да записва своите мисли върху този въпрос. На 31 август 1790 година той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните."
към текста >>
Дошло беше времето за разработването на тези основни
идеи
, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр.
Гьоте показа това откритие на 30 април 1790 година на госпожа фон Калб с думите: "Кажете на Хердер, че съм се приближил съвсем много до разбирането на животинската форма и някои нейни преобразования и това чрез един странен случай". Това беше едно откритие имащо извънредно голямо значение. С това беше доказано че всички членове на едно органическо цяло са тъждествени според идеята и че "вътрешно неоформени" органически маси се проявяват външно по различен начин, че е едно и също нещо това, което на по-ниска степен съществува и действа като нерв на гръбначния стълб, а на по-висока степен съществува и действа като сетивен нерв и се разтваря за външния свят като сетивен орган, който възприема и обхваща външния свят. С това всяко живо същество бе показана в неговата формираща се, изграждаща се от вътре сила; едва сега то бе разбрано като действително живо. Гьотевите основни идеи стигнаха сега до един завършек и по отношение на образуването на животните.
Дошло беше времето за разработването на тези основни идеи, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр.
Х. Якоби. Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните. Там той действително започва да записва своите мисли върху този въпрос. На 31 август 1790 година той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните." Идеята за животинския тип се съдържа в един широк смисъл в стихотворението "Метаморфоза на животните", което излезе в 1820 година във втората от Морфологическите Тетрадки* (*виж Естествените Науки I, стр.344 и следв., където отделни неща са казани и в забележките).
към текста >>
В това общество изнесе Гьоте своите
идеи
върху сравнителната анатомия.
Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните. Там той действително започва да записва своите мисли върху този въпрос. На 31 август 1790 година той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните." Идеята за животинския тип се съдържа в един широк смисъл в стихотворението "Метаморфоза на животните", което излезе в 1820 година във втората от Морфологическите Тетрадки* (*виж Естествените Науки I, стр.344 и следв., където отделни неща са казани и в забележките). В началото на 1795 година Гьоте се намираше в Йена, където са се намирали също и братята фон Хумболдт, Якоби и Шилер.
В това общество изнесе Гьоте своите идеи върху сравнителната анатомия.
Приятелите намериха неговите изложения толкова важни, че го накараха да напише своите мисли. Както се вижда от едно писмо на Гьоте до Якоби старшия, Гьоте се е отзовал на това искане още в Йена, като е издиктувал схемата на една сравнителна остеология* (*Естествени Науки I, 239 и следв.) на Макс Якоби. Уводните глави са били развити по-нататък в 1796 година* (*Естествени Науки I, 325 и следв.). В тези студии се съдържат основните възгледи на Гьоте върху образуването на животните, също както в неговото съчинение "Опит за обяснение метаморфозата на растението" се съдържат тези за образуването на растенията. В общението с Шилер от 1794 година настъпи една повратна точка в неговите възгледи, като от сега нататък той насочи своя поглед върху своя собствен начин на подхождане и изследване, при което неговият начин да разглежда нещата му се яви обективно.
към текста >>
2.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Художественото оформление на неговия светоглед най-после, което ни позволява също да направим най-разнообразните заключения върху неговите основни
идеи
, се съдържа за нас в неговите поетически творения.
9. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО Ние посочихме вече в предидущата глава, че Гьотевият научен светоглед не стои пред нас като едно завършено цяло, като нещо развито от един принцип. Ние имаме работа само с отделни прояви, от които виждаме, как изглежда тази или онази мисъл в светлината на неговия подход на мислене. Това е случаят в неговите научни съчинения, в неговите кратки указания върху това или онова понятие, както той ги дава в "Сентенции в проза", и в писмата до своите приятели.
Художественото оформление на неговия светоглед най-после, което ни позволява също да направим най-разнообразните заключения върху неговите основни идеи, се съдържа за нас в неговите поетически творения.
Обаче допускайки без стеснение, че никога Гьотевите основни принципи не са били изказвани от него като едно свързано цяло, с това ние съвсем не искаме да оправдаем твърдението, че Гьотевият светоглед не извира от един идеен център, който може да бъде доведен до една строга научна форма, по един строго научен израз. Преди всичко трябва да бъдем наясно, за какво се касае тук. Това, което действуваше в Гьотевия Дух като вътрешен, движещ принцип във всички негови творения, проникваше ги и ги оживяваше, не можеше да изпъкне като един такъв на преден план на неговата особеност. Именно защото у Гьоте този принцип прониква всичко, той не можеше да застане едновременно като нещо отделно пред неговото съзнание. Ако такъв би бил случаят, тогава той би трябвало да застане пред неговия дух като нещо завършено, почиващо, вместо, какъвто е действително случаят, да бъде нещо постоянно действащо, творящо.
към текста >>
Обаче допускайки без стеснение, че никога Гьотевите основни принципи не са били изказвани от него като едно свързано цяло, с това ние съвсем не искаме да оправдаем твърдението, че Гьотевият светоглед не извира от един
идеен
център, който може да бъде доведен до една строга научна форма, по един строго научен израз.
9. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО Ние посочихме вече в предидущата глава, че Гьотевият научен светоглед не стои пред нас като едно завършено цяло, като нещо развито от един принцип. Ние имаме работа само с отделни прояви, от които виждаме, как изглежда тази или онази мисъл в светлината на неговия подход на мислене. Това е случаят в неговите научни съчинения, в неговите кратки указания върху това или онова понятие, както той ги дава в "Сентенции в проза", и в писмата до своите приятели. Художественото оформление на неговия светоглед най-после, което ни позволява също да направим най-разнообразните заключения върху неговите основни идеи, се съдържа за нас в неговите поетически творения.
Обаче допускайки без стеснение, че никога Гьотевите основни принципи не са били изказвани от него като едно свързано цяло, с това ние съвсем не искаме да оправдаем твърдението, че Гьотевият светоглед не извира от един идеен център, който може да бъде доведен до една строга научна форма, по един строго научен израз.
Преди всичко трябва да бъдем наясно, за какво се касае тук. Това, което действуваше в Гьотевия Дух като вътрешен, движещ принцип във всички негови творения, проникваше ги и ги оживяваше, не можеше да изпъкне като един такъв на преден план на неговата особеност. Именно защото у Гьоте този принцип прониква всичко, той не можеше да застане едновременно като нещо отделно пред неговото съзнание. Ако такъв би бил случаят, тогава той би трябвало да застане пред неговия дух като нещо завършено, почиващо, вместо, какъвто е действително случаят, да бъде нещо постоянно действащо, творящо. На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дейности и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в идейни очертания също като завършено цяло.
към текста >>
На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дейности и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в
идей
ни очертания също като завършено цяло.
Обаче допускайки без стеснение, че никога Гьотевите основни принципи не са били изказвани от него като едно свързано цяло, с това ние съвсем не искаме да оправдаем твърдението, че Гьотевият светоглед не извира от един идеен център, който може да бъде доведен до една строга научна форма, по един строго научен израз. Преди всичко трябва да бъдем наясно, за какво се касае тук. Това, което действуваше в Гьотевия Дух като вътрешен, движещ принцип във всички негови творения, проникваше ги и ги оживяваше, не можеше да изпъкне като един такъв на преден план на неговата особеност. Именно защото у Гьоте този принцип прониква всичко, той не можеше да застане едновременно като нещо отделно пред неговото съзнание. Ако такъв би бил случаят, тогава той би трябвало да застане пред неговия дух като нещо завършено, почиващо, вместо, какъвто е действително случаят, да бъде нещо постоянно действащо, творящо.
На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дейности и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в идейни очертания също като завършено цяло.
Когато успеем да изразим ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последователност, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център. В тази глава ще се занимаем с Гьотевата теория на познанието. Що се отнася за задачата на тази наука, за съжаление от Кант насаме настъпило едно объркване, което тук ще отбележим накратко, преди да преминем към отношението на Гьоте спрямо него. Кант вярваше, че философията преди него се е намирала на погрешен път поради това, защото тя се е стремяла към познанието същността на нещата, без първо да се запита, как е възможно едно такова познание. Той виждаше основното зло на всяко философстване преди него в това, че се е мислело върху природата на предстоящия за познание обект, преди да бъде изпитано самото познание по отношение на неговата способност.
към текста >>
Ето защо той направи това изпитание една основна философска проблема и с това въведе една нова насока на
идеи
те.
Когато успеем да изразим ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последователност, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център. В тази глава ще се занимаем с Гьотевата теория на познанието. Що се отнася за задачата на тази наука, за съжаление от Кант насаме настъпило едно объркване, което тук ще отбележим накратко, преди да преминем към отношението на Гьоте спрямо него. Кант вярваше, че философията преди него се е намирала на погрешен път поради това, защото тя се е стремяла към познанието същността на нещата, без първо да се запита, как е възможно едно такова познание. Той виждаше основното зло на всяко философстване преди него в това, че се е мислело върху природата на предстоящия за познание обект, преди да бъде изпитано самото познание по отношение на неговата способност.
Ето защо той направи това изпитание една основна философска проблема и с това въведе една нова насока на идеите.
Позоваваща се на Кант философия е употребила оттогава насам неизказано голяма научна сила за отговор на този въпрос; и днес повече от всякога във философските кръгове се проявява старание да се стигне по-близо до решението на тази задача. Обаче теорията на познанието, която в настоящето е станала именно един научен въпрос на времето, не трябва да бъде нищо повече освен подробен отговор на въпроса: Как е възможно познанието? Приложен към Гьоте, въпросът би гласил тогава: Как Гьоте си представяше възможността на едно познание? Поглеждайки по-отблизо обаче установяваме, че отговарянето на повдигнатия въпрос съвсем не трябва да бъде поставено на върха на теорията на познанието. Когато питам за възможността на нещо, аз трябва преди това първо да съм го изследвал.
към текста >>
Идей
ната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта. Да се върнем отново към нашия пример с хвърления камък. Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание.
Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала. За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас. Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието.
към текста >>
Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната
идей
на връзка, където тази
идей
на връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание.
Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух. За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала. За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание.
Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него.
към текста >>
Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема
идеи
.
Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено. Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност. Познанието има смисъл само тогава, когато считаме дадената на сетивната форма като незавършена, когато то е за нас нещо половинчато, което крие в себе си нещо още по-висше, което обаче не е вече сетивно възприемаемо. Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността. То е ни повече ни по-малко орган на възприемането, както окото и ухото.
Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема идеи.
Ето защо идеализмът може много добре да се съедини с принципа на емпиричното изследване. Идеята не е съдържание на субективното мислене, а резултат на изследването. Когато заставаме с отворени сетива пред действителността, тя се явява срещу нас. Тя ни се явява в онази форма, която не можем да считаме за нейна истинска форма, едва тогава, когато поставяме в движение нашето мислене. Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен.
към текста >>
Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-
идей
ният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание.
Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг.
Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание.
Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието. Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма. По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно. Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н. би трябвало да съществува съответната представа.
към текста >>
Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в
идей
на форма.
Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание. Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието.
Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма.
По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно. Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н. би трябвало да съществува съответната представа. Когато виждам например един триъгълник, неговите очертания, големина, посока на неговите страни и т.н. трябва да бъдат проследени от мене в мисли и аз да си изработя от това една фотография под формата на понятия.
към текста >>
Така всяка вещ би се намерила отново според нейното място, нейните качества точно в моя
идеен
образ на света.
Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н. би трябвало да съществува съответната представа. Когато виждам например един триъгълник, неговите очертания, големина, посока на неговите страни и т.н. трябва да бъдат проследени от мене в мисли и аз да си изработя от това една фотография под формата на понятия. При един втори триъгълник аз би трябвало да сторя същото и така при всеки предмет навъншния и вътрешен сетивен свят.
Така всяка вещ би се намерила отново според нейното място, нейните качества точно в моя идеен образ на света.
Сега ние трябва да се запитаме: отговаря ли този извод на фактите? Съвсем не! Моето понятие за триъгълника е едно единствено понятие, което обхваща всички отделни виждани триъгълници; аз мога да си го представя колкото пъти искам, то остава винаги същото. Моите различни представи за триъгълника са тъждествени едни с други. Аз имам въобще само едно понятие на триъгълника.
към текста >>
Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато
идей
ната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието.
Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин.
към текста >>
Тогава идва разумът и с
идей
ния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на загадката.
Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича. Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим. От нашата гледна точка е оправдан само техният подход, докато този подход се намира в най-крещящо противоречие с техните теоретически основни възгледи. От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опитността/. Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип.
Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на загадката.
Колкото е обективен сетивният свят, толкова обективни са и тези принципи. Че те не се явяват на сетивата, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание. Ако не биха съществували никакви мислещи същества, тези принципи никога не биха се изявили; но затова те не по-малко биха били есенцията на света на явленията. Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед. Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума.
към текста >>
Идей
ното съдържание на света е построено на самото себе си, то е съвършено в себе си.
Една област не би знаела нищо за другата. Те просто не биха съществували една за друга. Ето защо няма никакъв смисъл да говорим за повече от един свят. Поради това идеята е на всички места на света, във всички съзнания една и съща. Че съществуват различни съзнания и всяко едно мисли идеята, представя си я, това не изменя нищо в нещата.
Идейното съдържание на света е построено на самото себе си, то е съвършено в себе си.
Ние не го създаваме, а само се стараем да го схванем. Мисленето не го създава, а го възприема. То не е производител, а орган на схващането. Както различни очи виждат един и същ предмет, така различни съзнания мислят едно и също мисловно съдържание. Разнообразните съзнания мислят едно и също нещо; те се приближават само към едното от различни страни.
към текста >>
Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво
идей
но съдържание сетивен свят.
Ето защото се явява за тях разнообразно изменено. Обаче това изменение не е никакво различие на обектите, а само едно схващане под други зрителни ъгли. Различието на човешките мнения е също така обяснимо както различието на един пейзаж за двама наблюдатели намиращи се на различни места. Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора. Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде едностранен начин, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н.
Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво идейно съдържание сетивен свят.
Най-много през първата детска възраст, когато не съществува още никаква следа от мислене, ние се приближаваме до чистото сетивно схващане. В обикновения живот ние имаме работа с една опитност, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на възприятието към светлата яснота на духовното схващане. Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта. А каква задача е изпълнила теорията на познанието спрямо другите науки? Тя ни даде осветление върху целта и задачата на всяка наука.
към текста >>
Ние трябва да се окажем като постоянни работници в смисъла че да преобразим всеки обект на опита, така че той да се яви като част на нашия
идеен
образ на света.
Човекът се вглъбява в света и познава това, което може да се изгради по-нататък върху основата, която е поставена, той съзира това, което Първичният Дух е набелязал, и изпълнява набелязаното. Така теорията на познанието е същевременно учението за значението и определението на човека; и тя решава тази задача /за "определението на човека"/ по много по-определен начин отколкото Фихте направи това на прехода между 18-я и 19-я век. Чрез постройката на мислите на този силен дух съвсем не се стига до онова пълно задоволяване, което трябва да ни достави една истинска теория на познанието. По отношение на всяко отделно съществуване ние имаме задачата да го обработим така, че то да се яви като изтичащо от идеята, че то да се изпари напълно като нещо отделно и да възкръсне в идеята, в чийто елемент ние се чувстваме поставени. Нашият дух има задачата да се развие така, че да бъде в състояние да проникне с погледа дадената му действителност по начина, както тя се явява като изхождаща от идеята.
Ние трябва да се окажем като постоянни работници в смисъла че да преобразим всеки обект на опита, така че той да се яви като част на нашия идеен образ на света.
С това ние стигнахме дотам, където започва Гьотевият начин на разглеждане на света. Ние трябва да приложим казаното така, че да си представим: описаното от нас отношение на идея и действителност е превърнато в дело в Гьотевото изследване; Гьоте пристъпва към изучаване на нещата така, както ние обяснихме това. Той счита сам своето действие като една жива евристика, която, признавайки едно непознато, предчувствувано правило /идеята/, се стреми да внесе такова правило във външния свят* /* Сентенции в проза, цитир. на др.м. стр. 374/. Когато Гьоте изисква* /*Също,стр.350/, щото човекът да поучава своите органи, това има само този смисъл, че човекът не трябва просто да се отдава на това, което му доставят неговите сетива, а да дава на своите сетива такова направление, че те да му показват нещата в истинската светлина.
към текста >>
3.
10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние установихме отношение между добития чрез научно мислене свят на
идеи
те и непосредствено дадената опитност.
10. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ -МЕТОДОЛОГИЯ
Ние установихме отношение между добития чрез научно мислене свят на идеите и непосредствено дадената опитност.
Запознахме се с началото и края на един процес: Лишената от идеи опитност и изпълненото с идеи схващане на действителността. Човекът трябва дейно да направи, защото, краят да произтича от началото. Начинът, как той върши това, е методът. Самопонятно е сега, нашето схващане на онова отношение между началото и края на науката да обуслови също и едни особен метод. От какво ще изходим ние при развитието на този метод?
към текста >>
Запознахме се с началото и края на един процес: Лишената от
идеи
опитност и изпълненото с
идеи
схващане на действителността.
10. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ -МЕТОДОЛОГИЯ Ние установихме отношение между добития чрез научно мислене свят на идеите и непосредствено дадената опитност.
Запознахме се с началото и края на един процес: Лишената от идеи опитност и изпълненото с идеи схващане на действителността.
Човекът трябва дейно да направи, защото, краят да произтича от началото. Начинът, как той върши това, е методът. Самопонятно е сега, нашето схващане на онова отношение между началото и края на науката да обуслови също и едни особен метод. От какво ще изходим ние при развитието на този метод? Научното мислене трябва да се получи стъпка по стъпка като едно преодоляване на онази тъмна форма на действителността, която ние охарактеризирахме като непосредствено дадено, и като едно издигане на тази тъмна действителност в светлата яснота на идеята.
към текста >>
Следователно методът ще трябва да се състои в това, при всяка една вещ ние да отговорим на въпроса: Какъв дял има тя за единния свят на мислите; какво място заема тя в
идей
ния образ, който аз си съставям за света?
Човекът трябва дейно да направи, защото, краят да произтича от началото. Начинът, как той върши това, е методът. Самопонятно е сега, нашето схващане на онова отношение между началото и края на науката да обуслови също и едни особен метод. От какво ще изходим ние при развитието на този метод? Научното мислене трябва да се получи стъпка по стъпка като едно преодоляване на онази тъмна форма на действителността, която ние охарактеризирахме като непосредствено дадено, и като едно издигане на тази тъмна действителност в светлата яснота на идеята.
Следователно методът ще трябва да се състои в това, при всяка една вещ ние да отговорим на въпроса: Какъв дял има тя за единния свят на мислите; какво място заема тя в идейния образ, който аз си съставям за света?
Когато съм прозрял това, когато съм познал, как една вещ се включва в моите идеи, тогава моята познавателна потребност е задоволена. За тази познавателна потребност има само едно незадоволяващо нещо: Когато срещу мене застава една вещ, която никъде не може да се включи в застъпения от мене възглед. Трябва да бъде преодоляна идейното незадоволство, което произтича от това, че никъде не съществува нещо, за което бих могъл да си кажа: Аз виждам, то е тук; когато заставам срещу него, то ми изглежда като един въпросителен знак; обаче никъде в хармонията на моите мисли аз не намирам точката, където трябва да го подредя; въпросите, които трябва да поставя по отношение на него, остават без отговор; аз мога да завъртвам и обръщам моята мисловна система, както си искам, но не намирам отговора. От това ние виждаме, от какво се нуждаем при възприемането на една вещ. Когато заставам срещу нея, тя ме гледа като нещо отделно.
към текста >>
Когато съм прозрял това, когато съм познал, как една вещ се включва в моите
идеи
, тогава моята познавателна потребност е задоволена.
Начинът, как той върши това, е методът. Самопонятно е сега, нашето схващане на онова отношение между началото и края на науката да обуслови също и едни особен метод. От какво ще изходим ние при развитието на този метод? Научното мислене трябва да се получи стъпка по стъпка като едно преодоляване на онази тъмна форма на действителността, която ние охарактеризирахме като непосредствено дадено, и като едно издигане на тази тъмна действителност в светлата яснота на идеята. Следователно методът ще трябва да се състои в това, при всяка една вещ ние да отговорим на въпроса: Какъв дял има тя за единния свят на мислите; какво място заема тя в идейния образ, който аз си съставям за света?
Когато съм прозрял това, когато съм познал, как една вещ се включва в моите идеи, тогава моята познавателна потребност е задоволена.
За тази познавателна потребност има само едно незадоволяващо нещо: Когато срещу мене застава една вещ, която никъде не може да се включи в застъпения от мене възглед. Трябва да бъде преодоляна идейното незадоволство, което произтича от това, че никъде не съществува нещо, за което бих могъл да си кажа: Аз виждам, то е тук; когато заставам срещу него, то ми изглежда като един въпросителен знак; обаче никъде в хармонията на моите мисли аз не намирам точката, където трябва да го подредя; въпросите, които трябва да поставя по отношение на него, остават без отговор; аз мога да завъртвам и обръщам моята мисловна система, както си искам, но не намирам отговора. От това ние виждаме, от какво се нуждаем при възприемането на една вещ. Когато заставам срещу нея, тя ме гледа като нещо отделно. В мене светът на мислите ме тласка към онази точка, където се намира понятието на вещта.
към текста >>
Трябва да бъде преодоляна
идей
ното незадоволство, което произтича от това, че никъде не съществува нещо, за което бих могъл да си кажа: Аз виждам, то е тук; когато заставам срещу него, то ми изглежда като един въпросителен знак; обаче никъде в хармонията на моите мисли аз не намирам точката, където трябва да го подредя; въпросите, които трябва да поставя по отношение на него, остават без отговор; аз мога да завъртвам и обръщам моята мисловна система, както си искам, но не намирам отговора.
От какво ще изходим ние при развитието на този метод? Научното мислене трябва да се получи стъпка по стъпка като едно преодоляване на онази тъмна форма на действителността, която ние охарактеризирахме като непосредствено дадено, и като едно издигане на тази тъмна действителност в светлата яснота на идеята. Следователно методът ще трябва да се състои в това, при всяка една вещ ние да отговорим на въпроса: Какъв дял има тя за единния свят на мислите; какво място заема тя в идейния образ, който аз си съставям за света? Когато съм прозрял това, когато съм познал, как една вещ се включва в моите идеи, тогава моята познавателна потребност е задоволена. За тази познавателна потребност има само едно незадоволяващо нещо: Когато срещу мене застава една вещ, която никъде не може да се включи в застъпения от мене възглед.
Трябва да бъде преодоляна идейното незадоволство, което произтича от това, че никъде не съществува нещо, за което бих могъл да си кажа: Аз виждам, то е тук; когато заставам срещу него, то ми изглежда като един въпросителен знак; обаче никъде в хармонията на моите мисли аз не намирам точката, където трябва да го подредя; въпросите, които трябва да поставя по отношение на него, остават без отговор; аз мога да завъртвам и обръщам моята мисловна система, както си искам, но не намирам отговора.
От това ние виждаме, от какво се нуждаем при възприемането на една вещ. Когато заставам срещу нея, тя ме гледа като нещо отделно. В мене светът на мислите ме тласка към онази точка, където се намира понятието на вещта. Аз не намирам покой, докато това, което първо се е явило като отделно нещо, ми се яви като член сред света на мислите. Така отделното нещо се разтваря като такова /стопява се/ и се явява в една голяма връзка.
към текста >>
То не трябва да се разбира така, като че всяко явление да бъде обяснимо чрез донесените готови /мисли/ понятия; като че нашият
идеен
свят е затворен и всичко ново, което опитът ни донася, трябва да го мислим с някое понятие, което вече притежаваме.
Така отделното нещо се разтваря като такова /стопява се/ и се явява в една голяма връзка. Сега то е осветено от останалата маса на мислите, сега то е служащ член; и на мене ми е напълно ясно, какво значение има то сред великата хармония. Това става в нас, когато заставаме съзерцаващи срещу един предмет на опитността. Всеки прогрес на науката почива на съзирането на точката, където някое явление може да се включи в хармонията на света на мислите. Това не трябва да се разбира криво.
То не трябва да се разбира така, като че всяко явление да бъде обяснимо чрез донесените готови /мисли/ понятия; като че нашият идеен свят е затворен и всичко ново, което опитът ни донася, трябва да го мислим с някое понятие, което вече притежаваме.
Онзи напор на света на мислите може също да доведе до една точка, която досега въобще не е била мислена от някой човек. И идейният напредък на историята почива именно на това, че мисленето хвърля на повърхността нови образи на мислите. Всеки такъв образ на мислите е свързан чрез хиляди нишки с всички други възможни мисли; с това понятие на един начин, с друго едно по друг начин. А в това се състои научният метод, че ние показваме понятието на едно явление в неговата връзка с останалия свят на идеите. Ние наричаме този процес: Извеждане /доказване/ на понятието.
към текста >>
И
идей
ният напредък на историята почива именно на това, че мисленето хвърля на повърхността нови образи на мислите.
Това става в нас, когато заставаме съзерцаващи срещу един предмет на опитността. Всеки прогрес на науката почива на съзирането на точката, където някое явление може да се включи в хармонията на света на мислите. Това не трябва да се разбира криво. То не трябва да се разбира така, като че всяко явление да бъде обяснимо чрез донесените готови /мисли/ понятия; като че нашият идеен свят е затворен и всичко ново, което опитът ни донася, трябва да го мислим с някое понятие, което вече притежаваме. Онзи напор на света на мислите може също да доведе до една точка, която досега въобще не е била мислена от някой човек.
И идейният напредък на историята почива именно на това, че мисленето хвърля на повърхността нови образи на мислите.
Всеки такъв образ на мислите е свързан чрез хиляди нишки с всички други възможни мисли; с това понятие на един начин, с друго едно по друг начин. А в това се състои научният метод, че ние показваме понятието на едно явление в неговата връзка с останалия свят на идеите. Ние наричаме този процес: Извеждане /доказване/ на понятието. Обаче всяко научно мислене се състои в това, да намерим съществуващите преходи от едно понятие към друго, да направим защото едно понятие да произлезе от друго. Движение насам и нататък на нашето мислене от едно понятие към друго, това е научният метод.
към текста >>
А в това се състои научният метод, че ние показваме понятието на едно явление в неговата връзка с останалия свят на
идеи
те.
Това не трябва да се разбира криво. То не трябва да се разбира така, като че всяко явление да бъде обяснимо чрез донесените готови /мисли/ понятия; като че нашият идеен свят е затворен и всичко ново, което опитът ни донася, трябва да го мислим с някое понятие, което вече притежаваме. Онзи напор на света на мислите може също да доведе до една точка, която досега въобще не е била мислена от някой човек. И идейният напредък на историята почива именно на това, че мисленето хвърля на повърхността нови образи на мислите. Всеки такъв образ на мислите е свързан чрез хиляди нишки с всички други възможни мисли; с това понятие на един начин, с друго едно по друг начин.
А в това се състои научният метод, че ние показваме понятието на едно явление в неговата връзка с останалия свят на идеите.
Ние наричаме този процес: Извеждане /доказване/ на понятието. Обаче всяко научно мислене се състои в това, да намерим съществуващите преходи от едно понятие към друго, да направим защото едно понятие да произлезе от друго. Движение насам и нататък на нашето мислене от едно понятие към друго, това е научният метод. Някой ще каже, че това е старата история за съответствието между света на понятията и света на опита. Трябва да предположим, че светът вън от нас /транссубективното/ съответства на нашия свят на понятията, когато трябва да вярваме, че движението насам и нататък от едно понятие към друго води до един образ на действителността.
към текста >>
Той е обоснован в целостта на света на
идеи
те и може да бъде разбран само във връзка с него.
Обаче това не иска да каже че онзи отделен образ и понятието са две различни неща. Не, те са едно и също нещо; и това, което ми се явява в особеното, в отделното нещо, не е нищо друго освен понятието. Причината, поради която аз виждам онзи образ като нещо отделно, като една отделна част от останалата действителност, е именно тази, че още не го познавам според неговата същност, че той не ми се явява още като това, което той е. От това се получава средство за по-нататъшното охарактеризиране на нашия научен метод. Всеки отделен образ на действителността представлява в мисловната система едно определено съдържание.
Той е обоснован в целостта на света на идеите и може да бъде разбран само във връзка с него.
Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена мисълта в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази мисъл до общия свят на идеите. Яснота в отделното и дълбочина в цялото са двете най-важни изисквания на действителността. Първата е работа на ума, последната е работа на разума. Умът създава мислителните образи на отделните вещи на действителността. Той отговаря на неговата задача толкова повече, колкото по-точно разграничава същите, колкото по-строги очертания тегли.
към текста >>
Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена мисълта в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази мисъл до общия свят на
идеи
те.
Не, те са едно и също нещо; и това, което ми се явява в особеното, в отделното нещо, не е нищо друго освен понятието. Причината, поради която аз виждам онзи образ като нещо отделно, като една отделна част от останалата действителност, е именно тази, че още не го познавам според неговата същност, че той не ми се явява още като това, което той е. От това се получава средство за по-нататъшното охарактеризиране на нашия научен метод. Всеки отделен образ на действителността представлява в мисловната система едно определено съдържание. Той е обоснован в целостта на света на идеите и може да бъде разбран само във връзка с него.
Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена мисълта в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази мисъл до общия свят на идеите.
Яснота в отделното и дълбочина в цялото са двете най-важни изисквания на действителността. Първата е работа на ума, последната е работа на разума. Умът създава мислителните образи на отделните вещи на действителността. Той отговаря на неговата задача толкова повече, колкото по-точно разграничава същите, колкото по-строги очертания тегли. Разумът имат след това задачата да подреди тези образи в хармонията на общия свят на идеите.
към текста >>
Разумът имат след това задачата да подреди тези образи в хармонията на общия свят на
идеи
те.
Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена мисълта в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази мисъл до общия свят на идеите. Яснота в отделното и дълбочина в цялото са двете най-важни изисквания на действителността. Първата е работа на ума, последната е работа на разума. Умът създава мислителните образи на отделните вещи на действителността. Той отговаря на неговата задача толкова повече, колкото по-точно разграничава същите, колкото по-строги очертания тегли.
Разумът имат след това задачата да подреди тези образи в хармонията на общия свят на идеите.
Естествено това предполага следното: В съдържанието на мисловните образи, които умът създава, съществува вече едно единство, живее вече един и същ живот; само че умът държи по изкуствен начин всичко разделено едно от друго. Без да заличи яснотата, разумът премахва отново разделеността. Умът ни отдалечава от действителността, разумът ни връща отново към нея. Графически това ще се представи така: /виж рис.3 /. В горната фигура всичко е свързано едно с друго; във всички части живее същият принцип.
към текста >>
Ако искаме да имаме една точна номенклатура, нека наречем образите на ума понятия, а творенията на разума
идеи
.
падащите слънчеви лъчи и 2. един нагрят камък, умът държи и двете неща отделно едно от друго, защото те ни се явяват като две; той счита едното като причина, другото като следствие; след това се при прибавя разумът, събаря разделящата стена и познава единството в двойствеността. Всички понятия, които умът създава: причина и следствие, вещество и свойство, тяло и душа, идея и действителност, бог и светът и т.н. Съществуват само за това, за да подържат изкуствено в разделено състояние единната действителност; и разумът има задачата, без да затъмнява мистически яснотата на ума, без да заличава създаденото с това съдържание, да търси вътрешното единство в множеството. С това той се връща обратно към това, от което умът се е отдалечил, към единната действителност.
Ако искаме да имаме една точна номенклатура, нека наречем образите на ума понятия, а творенията на разума идеи.
И вижда се, че пътят на науката е: да се издигне от понятието до идеята. И тук е мястото, където може да ни се покаже по най-ясен начин субективният и обективният елемент на нашето познание. Видно е, че разделянето има само субективно съществуване, създадено е само от нашия ум. То не може да ми попречи да разложа едно и също обективно единство на неговите мисловни образи, които са различни от тези на моите себеподобни; това не пречи, щото в свързването моят разум да стигне отново до същото обективно единство, от което и двамата сме изходили. Нека изобразим символично единия образ на действителността /На рис.4 фиг.1/.
към текста >>
4.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато частите на нашия
идеен
свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън.
Нашите изложения показаха, че приемането на едно основание, защо едно съждение е вярно, наред с това, защо ние го признаваме за вярно, е една безсмислица. Когато проникнем до точката, където същността на дадено нещо изгрява за нас като идея ние виждаме в последната нещо завършено в себе си, нещо подкрепящо се и само носещо се, което не изисква вече никакво обяснение отвън, така че можем да останем при него. В идеята ние виждаме когато имаме способност за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита. Цялата основа на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея. В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо.
Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън.
В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения. С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето. За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас. Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм.
към текста >>
С това отхвърлихме мнението, което приема една извън
идей
на абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето.
В идеята ние виждаме когато имаме способност за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита. Цялата основа на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея. В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън. В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения.
С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето.
За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас. Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/.
към текста >>
Само затова, защото работещия в мене
идеен
свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от
идей
ния свят/, аз изисквам една такова обяснение.
Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене.
Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение.
За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление. Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме. Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм. Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици. Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание.
към текста >>
За едно същество, в което не възникват никакви
идеи
, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление.
Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение.
За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление.
Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме. Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм. Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици. Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание. Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас?
към текста >>
Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на
идеи
те.
За мистицизма един мистик трябва да напише една теория на познанието. Становището, което Шелинг заема в по-късния период на своя живот, според което с помощта на нашия разум ние развиваме само що-то на мировото съдържание, но не можем да стигнем до че-то, ни се струва най-голямата нелепост. Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено. Че-то е нещо присъщо на нашия разум, когато аз обхващам неговото що. Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте.
Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите.
Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително.
към текста >>
Той счита
идей
ното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него.
Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено. Че-то е нещо присъщо на нашия разум, когато аз обхващам неговото що. Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте. Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите. Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност.
Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него.
Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм. Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята.
към текста >>
Той извежда света от
идеи
, но вярва, че го извежда от една друга действителност.
Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това.
Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност.
Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност.
към текста >>
Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един
идеен
свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от
идей
ната.
То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност.
Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната.
Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
към текста >>
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на
идей
ната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно. Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят. Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално.
към текста >>
5.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Преди всичко трябва да запомним, че цялото съдържание на науката е нещо дадено; отчасти дадено като сетивен свят отвън, отчасти като
идеен
свят от вътре.
3. СИСТЕМА НА НАУКАТА Каква форма има завършената наука в светлината на Гьотевия начин на мислене?
Преди всичко трябва да запомним, че цялото съдържание на науката е нещо дадено; отчасти дадено като сетивен свят отвън, отчасти като идеен свят от вътре.
Следователно цялата наша научна дейност ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма. Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърхност, остава скрито. Обаче тази методична дейност, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме. Първият случай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи. Тези елементи стоят във взаимоотношение помежду си.
към текста >>
Това взаимоотношение ни става ясно, когато се задълбочим
идей
но във въпроса.
Следователно цялата наша научна дейност ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма. Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърхност, остава скрито. Обаче тази методична дейност, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме. Първият случай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи. Тези елементи стоят във взаимоотношение помежду си.
Това взаимоотношение ни става ясно, когато се задълбочим идейно във въпроса.
Тогава някой от елементите ни се явява определен повече или по-малко от другите в тази или в онази форма. Отношенията на съществуването на единия ни стават обясними чрез тези на другия. Ние извеждаме едното явление от другото. Ние извеждаме явлението на нагретия камък като следствие на греещите слънчеви лъчи, които са причината. Това, което възприемаме на дадена вещ, ние сме го обяснили, когато го извеждаме от друго дадено нещо.
към текста >>
По този начин ние виждаме, как се изявява
идей
ният закон в тази област.
Тогава някой от елементите ни се явява определен повече или по-малко от другите в тази или в онази форма. Отношенията на съществуването на единия ни стават обясними чрез тези на другия. Ние извеждаме едното явление от другото. Ние извеждаме явлението на нагретия камък като следствие на греещите слънчеви лъчи, които са причината. Това, което възприемаме на дадена вещ, ние сме го обяснили, когато го извеждаме от друго дадено нещо.
По този начин ние виждаме, как се изявява идейният закон в тази област.
Той обгръща нещата на сетивния свят, стои над тях. Той определя закономерния начин на действие на дадено нещо, като прави то да бъде обусловено от нещо друго. Тук ние имаме задачата да съпоставим редицата явления така, че едно да произхожда по необходимост от другото, че всички те да образуват едно цяло, напълно закономерно. Областта, която може да бъде обяснена по този начин, е неорганичната природа. Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност.
към текста >>
Тяхната действителност са
идеи
те.
Това, което в неорганичната природа е първичното явление, в света на организмите то е типът. Типът е един всеобщ образ на организма: Идеята на същия; животинството в животното. Тук ние трябваше отново да изложим главните точки на това, което вече казахме върху "типа" в един друг раздел на настоящия труд, поради връзката, която то има с настоящата тема. След това в етическите и историческите науки ние имаме работа с идеята в по-тесния смисъл на думата. Етиката и историята са идеални науки.
Тяхната действителност са идеите.
На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните идеи в историята. "ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне. Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа. Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка. Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления.
към текста >>
На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните
идеи
в историята.
Типът е един всеобщ образ на организма: Идеята на същия; животинството в животното. Тук ние трябваше отново да изложим главните точки на това, което вече казахме върху "типа" в един друг раздел на настоящия труд, поради връзката, която то има с настоящата тема. След това в етическите и историческите науки ние имаме работа с идеята в по-тесния смисъл на думата. Етиката и историята са идеални науки. Тяхната действителност са идеите.
На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните идеи в историята.
"ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне. Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа. Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка. Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления. В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху отношението на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел.
към текста >>
Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната
идей
на връзка.
Етиката и историята са идеални науки. Тяхната действителност са идеите. На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните идеи в историята. "ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне. Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа.
Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка.
Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления. В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху отношението на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел. В своите анали Гьоте говори няколкократно за една схема на естествената наука. Ако бихме имали налице тази схема бихме видели от нея, как той самият си е представял отношенията на отделните първични явления; как ги е подреждал в една необходима верига. Една представа за това добиваме също, когато разгледаме таблицата, която той дава в т.1, гл.4 "Върху Естествената наука" за всички възможни начини на действия: Случайно механическо – физическо химическо органическо – психическо етическо религиозно гениално.
към текста >>
Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно
идей
но разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления.
Тяхната действителност са идеите. На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните идеи в историята. "ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне. Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа. Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка.
Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления.
В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху отношението на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел. В своите анали Гьоте говори няколкократно за една схема на естествената наука. Ако бихме имали налице тази схема бихме видели от нея, как той самият си е представял отношенията на отделните първични явления; как ги е подреждал в една необходима верига. Една представа за това добиваме също, когато разгледаме таблицата, която той дава в т.1, гл.4 "Върху Естествената наука" за всички възможни начини на действия: Случайно механическо – физическо химическо органическо – психическо етическо религиозно гениално.
към текста >>
6.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В познанието ние научаваме, кои са
идей
ните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят
идей
ния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността.
В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява.
към текста >>
Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност
идей
ния свят, който още не е такава действителност.
Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност.
Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина.
към текста >>
Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си
идей
ната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира.
Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина. Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност!
Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира.
При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения. Не е така при човешката дейност. Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност. Защото една съвършена човешка деятелност е резултат на нашите намерения и само това. Когато гледаме едно произведение на природата, което действува върху едно друго такова, нещата се представят така: Ние виждаме едно действие; това действие е обусловено от закони, които могат да бъдат обхванати в понятия.
към текста >>
Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на
идеи
те.
Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята? Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата. Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително. То не може да бъде уловено, няма съдържание.
Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите.
Наред с идеята Едуард фон Хартман прави от тази абстракция един втори учредяващ света принцип. Обаче тя не е нищо друго освен самата идея, само че в друга форма на изява. Воля без идея би била нищо. Същото не може да се каже за идеята, защото дейността е един неин елемент, докато тя е носеща себе си същност. Това можем да кажем като характеристика на човешката дейност.
към текста >>
Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /
идеи
/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението.
Аз трябва да стигна до законите, според които тази причина произвежда това действие. Това не е така при човешката деятелност. Тук самата закономерност, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието. Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко. Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/.
Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението.
Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си. Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си. А това е действието със свобода. Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил. Ако всички процеси на природата са само прояви на идеята, то човешкото действие е самата действаща идея.
към текста >>
Който си представя една Първопричина на света вън от нашия
идеен
свят, той си представя, че
идей
ното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно.
Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода. Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши. Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена. Човекът би се чувствал не като със свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила. Видяхме, че догматизмът се състои в това, че основанието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно съждение за вярно заради това, че основанието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в съждението понятия.
Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно.
Така истината се схваща като догма. А в областта на етиката заповедта е това, което в науката е догмата. Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън. Той действа по дълг. Да се говори за дълг има смисъл само при това схващане.
към текста >>
Ние знаем, че
идей
ният свят е самото безкрайно съвършенство; знаем, че с този свят подбудите на нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което деянието произтича само от намиращата се в нас идея на това деяние.
Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън. Той действа по дълг. Да се говори за дълг има смисъл само при това схващане. Ние трябва да чувстваме подбудата отвън и да признаем необходимостта да следваме тази подбуда, тогава ние действаме по дълг. Нашата теория на познанието не може да допусне едно такова действие там, където човекът се явява в своето морално съвършенство.
Ние знаем, че идейният свят е самото безкрайно съвършенство; знаем, че с този свят подбудите на нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което деянието произтича само от намиращата се в нас идея на това деяние.
От тази гледна точка човекът извършва едно действие само затова, защото неговата действителност е за него една потребност. Той действа затова, защото го тласка един вътрешен /собствен/ порив, а не еднавъншна сила. Обектът на неговото действие, щом той си състави едно понятие за него, го изпълва така, че той се стреми да го осъществи. Единствената подбуда за нашата дейност трябва да бъде в потребността да осъществим една идея, в стремежа да дадем форма на едно намерение. Всичко, което ни тласка към дейност, трябва да бъде изживяно в идеята.
към текста >>
Ако действието на човека не трябва да бъде нищо друго освен осъществяването на неговото собствено
идей
но съдържание, тогава естествено е, че такова едно съдържание трябва да се намира в него.
Егоизмът действа несвободно. Несвободно действа въобще всеки човек, който не следва от обективното съдържание на самото действие. Да извърши човек едно действие заради самото него, това значи той да действа от Любов. Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преданост към обективността, действа истински свободно. Който не е способен на такава безкористна преданост, той никога не ще може да счита своята дейност като свободна.
Ако действието на човека не трябва да бъде нищо друго освен осъществяването на неговото собствено идейно съдържание, тогава естествено е, че такова едно съдържание трябва да се намира в него.
Неговият дух трябва да действува производително. Защото какво би могло да го изпълни със стремежа да извърши нещо, ако не една възникваща в неговия дух активна идея? Тази идея ще се окаже толкова по-плодотворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание. Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по отношение на неговото цяло "що". Идеалът, който си представяме само смътно, който оставяме неопределен, е неподходящ като подбуда за действие.
към текста >>
Той се издига до познанието на ръководните
идеи
, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили.
Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха. Обаче когато схващаме човека едновременно като познаващо и действащо същество, тогава това противоречие изчезва. Чрез своята познавателна способност човекът прониква в характера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани. Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има. Също така се поставя въпросът и с историческото развитие, сред което се явява човекът.
Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили.
Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си. Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ. Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време. За целта е необходимо преди всичко човекът да разбере своето време. Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа.
към текста >>
Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои
идеи
те на своето време.
Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има. Също така се поставя въпросът и с историческото развитие, сред което се явява човекът. Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили. Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си. Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ.
Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време.
За целта е необходимо преди всичко човекът да разбере своето време. Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа. Тук духовните науки /историята, историята на културата и историята на литературата/ трябва да се намесят косвено, като посредници. В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н. Духовното бива обхващано от духа.
към текста >>
Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните
идеи
на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”.
Именно волята на тази човешка природа, нейните тенденции, нейните стремежи трябва да бъдат изследвани. Сега отново можем да докажем казаното тук върху моралната наука чрез изказвания на Гьоте*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие. Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира.
Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”.
Нашето мнение за дълга може да бъде отново познат в думите: "Дълг: Там, където човек обича това, което сам си заповядва." Ние поставихме човека като познаващо и действащо същество върху неговата самостоятелност. Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност. Ние търсим ядката на съществуването в самия човек. На него никой не му разкрива една догматична истина, никой не го движи при неговото действане.
към текста >>
Показахме, че светът на неговите
идеи
съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност.
място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие. Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира. Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”. Нашето мнение за дълга може да бъде отново познат в думите: "Дълг: Там, където човек обича това, което сам си заповядва." Ние поставихме човека като познаващо и действащо същество върху неговата самостоятелност.
Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност.
Ние търсим ядката на съществуването в самия човек. На него никой не му разкрива една догматична истина, никой не го движи при неговото действане. Той е достатъчен на самия себе си. Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго същество. Той трябва да черпи всичко от самия себе си; следователно и извора на неговото блаженство.
към текста >>
7.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една
идей
на основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието битие той да не участва любвеобилно. "Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло.
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза.
към текста >>
Това става най-ясно там, където Кант говори за значението на
идей
ния свят.
Той обхваща две сетивни възприятия, като например назовава едното като причина другото като следствие, или едното като вещество, другото като свойство и т.н. И тук също задачата на философската наука е да покаже, при какви условия умът успява да си образува една система на света. Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума. Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация. Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност.
Това става най-ясно там, където Кант говори за значението на идейния свят.
За него идеите не са нищо друго освен по-висшите единици, които умът е създал. Например умът довежда психическите явления в определена връзка; разумът, като способност за образуване на идеи, обхваща тогава тази връзка така, като че тя изхожда от една душа. Обаче за самата вещ това няма значение, то е само средство за ориентиране за нашата познавателна способност. Това е съдържанието на Квантовата теоретична философия, доколкото то може да ни интересува тук. Ние виждаме веднага в тази теоретична философия противоположния полюс на Гьотевата философия.
към текста >>
За него
идеи
те не са нищо друго освен по-висшите единици, които умът е създал.
И тук също задачата на философската наука е да покаже, при какви условия умът успява да си образува една система на света. Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума. Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация. Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност. Това става най-ясно там, където Кант говори за значението на идейния свят.
За него идеите не са нищо друго освен по-висшите единици, които умът е създал.
Например умът довежда психическите явления в определена връзка; разумът, като способност за образуване на идеи, обхваща тогава тази връзка така, като че тя изхожда от една душа. Обаче за самата вещ това няма значение, то е само средство за ориентиране за нашата познавателна способност. Това е съдържанието на Квантовата теоретична философия, доколкото то може да ни интересува тук. Ние виждаме веднага в тази теоретична философия противоположния полюс на Гьотевата философия. Според Кант дадената действителност бива определена според самите нас; тя е такава, защото ние си я представяме така.
към текста >>
Например умът довежда психическите явления в определена връзка; разумът, като способност за образуване на
идеи
, обхваща тогава тази връзка така, като че тя изхожда от една душа.
Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума. Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация. Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност. Това става най-ясно там, където Кант говори за значението на идейния свят. За него идеите не са нищо друго освен по-висшите единици, които умът е създал.
Например умът довежда психическите явления в определена връзка; разумът, като способност за образуване на идеи, обхваща тогава тази връзка така, като че тя изхожда от една душа.
Обаче за самата вещ това няма значение, то е само средство за ориентиране за нашата познавателна способност. Това е съдържанието на Квантовата теоретична философия, доколкото то може да ни интересува тук. Ние виждаме веднага в тази теоретична философия противоположния полюс на Гьотевата философия. Според Кант дадената действителност бива определена според самите нас; тя е такава, защото ние си я представяме така. Кант прескача същинския теоретико-познавателен въпрос.
към текста >>
Природата като произвеждащ принцип /натура натуранс/ ние наричаме природа като субект /единствено с нея се занимава всяка теория/*./*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799,стр.22/ "Противоположността между емпиризъм и наука почива именно на това, че емпиризмът разглежда нейния обект в битието като нещо завършено и произведено; напротив науката разглежда обекта в процес на ставане и като нещо, което тепърва трябва да бъде произведено." Чрез тези
идеи
, с които Гьоте се запозна отчасти от съчиненията на Шелинг, отчасти от лично общение с философа, поетът отново се издигна с една степен по-горе.
Това, което застава срещу нас отвън като природа, е завършен продукт, то е само обусловеното, втвърдената форма на един жив принцип. Ние не можем да добием този принцип отвън чрез опитност. Трябва първо да го създадем в нашата вътрешност. "Да философстваме върху природата, значи първо да създадем природата", казва нашия философ. Природата като прост продукт /натура натурата/ ние наричаме природа като обект /единствено с нея се занимава всеки емпиризъм/.
Природата като произвеждащ принцип /натура натуранс/ ние наричаме природа като субект /единствено с нея се занимава всяка теория/*./*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799,стр.22/ "Противоположността между емпиризъм и наука почива именно на това, че емпиризмът разглежда нейния обект в битието като нещо завършено и произведено; напротив науката разглежда обекта в процес на ставане и като нещо, което тепърва трябва да бъде произведено." Чрез тези идеи, с които Гьоте се запозна отчасти от съчиненията на Шелинг, отчасти от лично общение с философа, поетът отново се издигна с една степен по-горе.
Сега у него се разви възгледът, че неговият стремеж е да напредва от завършеното, от продукта към ставащото, към произвеждащото. И изразявайки своето определено съзвучие с Шелинг, той пише в своята студия "Съзерцателна разсъдъчна способност", че неговият стремеж е бил "чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа да стане достоен за духовно съучастие в нейните произведения*./*Естествени Науки І, стр.116/ Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
към текста >>
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира
идей
ната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип. Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки.
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята.
към текста >>
Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством
идеи
те.
Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите.
Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света. Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света. Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света. Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си.
към текста >>
Съзирането на нещо обективно в нашия
идеен
свят и следващото това съзиране отдаване на този свят е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията на Хартман.
Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система. И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие. Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления. Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист. И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл".
Съзирането на нещо обективно в нашия идеен свят и следващото това съзиране отдаване на този свят е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията на Хартман.
Хартман е бил доведен чрез неговата философия на несъзнателното към това преминаване в обективната идея. Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно. Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и волята, това разбира се отново го различава от Гьоте. Все пак там, където Хартман е плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание.
към текста >>
Хартман изхожда от предпоставки различни от тези на Гьоте; обаче в хода на развитието на неговите мисли на всяка крачка ние срещаме пътя на
идеи
те на Гьоте.
Той не иска това щастие като дар отвън. Той иска да има щастието само в своето деяние. Пред едно по-висше мислене /каквото е това на Хартман/ песимизмът се изпарява. Понеже светът ни оставя незадоволени, ние самите си създаваме най-хубавото щастие в нашата дейност. Така за нас философията на Хартман е отново едно доказателство за това, как, изхождайки от различни изходни точки, човек стига до същата цел.
Хартман изхожда от предпоставки различни от тези на Гьоте; обаче в хода на развитието на неговите мисли на всяка крачка ние срещаме пътя на идеите на Гьоте.
Ние изнасяме това тук, защото за нас беше важно да покажем дълбоката, вътрешна солидност на Гьотевия възглед за света. Този възглед е така дълбоко обоснован в същината на света, че ние трябва да срещнем неговите основни черти навсякъде там, където енергичното мислене прониква до изворите на знанието. В този Гьоте всичко беше така много първично, така настрана от всеки моден възглед, че в противникът трябва да мисли в неговия смисъл. Вечната загадка на света се изразява именно в отделни индивиди; ето защо можем да кажем: Днес висотата на възгледа на един човек може да се измери в отношението, в което възгледът се намира спрямо Гьотевия възглед. Самопожертвувателното, изпълнено с любов отдаване на мировия процес за него не изглежда да е нещо последно, а само средство за освобождение от безпокойствието на съществуването и за добиване отново на изгубеното щастливо спокойствие.
към текста >>
8.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с
идей
ните обекти; тя може да бъде само идеализъм.
Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност. Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата. Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел.
Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм.
Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение. Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания. Едно същество, на което не би била присъща тази по-висша природа, за него не биха възникнали тези проблеми.
към текста >>
Самият закон е чисто
идеен
.
Обаче областта, в която духът живее и тъче като в своя първично собствена област, е идеята, е светът на мислите. Да бъдат разрешени мислителните въпроси чрез мислителни отговори, това е научна дейност в най-висшия смисъл на думата. И всички други научни дейности се провеждат в крайна сметка за това, за да служат на тази най-висша цел. Да вземем научното наблюдение. То трябва да ни доведе до познанието на един природен закон.
Самият закон е чисто идеен.
Самата потребност за една закономерност царуваща зад явленията произхожда от духа. Едно недуховно същество не би имало тези потребност. И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщност искаме да постигнем чрез него? Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога!
към текста >>
Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за
идей
ната основа на наблюденията.
И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщност искаме да постигнем чрез него? Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото? Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект.
Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията.
Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят. Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи.
към текста >>
Какво
идей
но обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно?
Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото? Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект. Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията.
Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно?
Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят. Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи. Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо.
към текста >>
Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само
идеи
.
Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят. Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде.
Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи.
Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо. Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука. Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси. Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята.
към текста >>
Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в
идей
ното съдържание на познанието.
Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи. Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо. Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука.
Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието.
Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси. Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз".
към текста >>
На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на
идеи
, чиито носител е именно човешкият мозък.
Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука. Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси. Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н.
На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък.
Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
към текста >>
Обаче когато изследваме
идей
ния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес.
Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси.
Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес.
Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция. Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост.
към текста >>
Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една
идей
на връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес.
Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим.
към текста >>
Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша
идей
на необходимост.
Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция. Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите.
Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост.
Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим. Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите. Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа? Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка.
към текста >>
Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя
идеен
свят, той я търси също и в останалата вселена.
Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция. Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост.
Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена.
Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим. Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите. Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа? Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка. Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене?
към текста >>
Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна,
идеи
на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите.
Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим.
Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите.
Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа? Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка. Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене? Що е той по отношение на мене? Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам.
към текста >>
Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност
идей
на необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам.
Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите. Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа? Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка. Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене? Що е той по отношение на мене?
Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам.
Обаче как обяснявам аз, това което застава срещу мене? Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата. Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга? Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът?
към текста >>
Аз живея в
идеи
; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа?
Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа? Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности?
Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа?
Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор. Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до идеите на нещата. Науката започва именно там, където започва мисленето. В нейните резултати се крие под формата на идейна необходимост това, което за сетивата се явява само като редуване на фактите.
към текста >>
Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до
идеи
те на нещата.
А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа? Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности? Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа? Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор.
Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до идеите на нещата.
Науката започва именно там, където започва мисленето. В нейните резултати се крие под формата на идейна необходимост това, което за сетивата се явява само като редуване на фактите. Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания процес: Всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена. Къде се явяват те след това за наблюдението, това е безразлично; защото, както видяхме, тяхното значение не зависи от това. Те простират мрежата на тяхната идейна необходимост върху цялата вселена.
към текста >>
В нейните резултати се крие под формата на
идей
на необходимост това, което за сетивата се явява само като редуване на фактите.
Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа? Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор. Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до идеите на нещата. Науката започва именно там, където започва мисленето.
В нейните резултати се крие под формата на идейна необходимост това, което за сетивата се явява само като редуване на фактите.
Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания процес: Всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена. Къде се явяват те след това за наблюдението, това е безразлично; защото, както видяхме, тяхното значение не зависи от това. Те простират мрежата на тяхната идейна необходимост върху цялата вселена. Можем да изходим от където и да е; когато имаме достатъчно духовна сила, ние срещаме накрая идеята. Като не зачита изцяло това, модерната физика стига до цяла редица от грешки.
към текста >>
Те простират мрежата на тяхната
идей
на необходимост върху цялата вселена.
Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до идеите на нещата. Науката започва именно там, където започва мисленето. В нейните резултати се крие под формата на идейна необходимост това, което за сетивата се явява само като редуване на фактите. Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания процес: Всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена. Къде се явяват те след това за наблюдението, това е безразлично; защото, както видяхме, тяхното значение не зависи от това.
Те простират мрежата на тяхната идейна необходимост върху цялата вселена.
Можем да изходим от където и да е; когато имаме достатъчно духовна сила, ние срещаме накрая идеята. Като не зачита изцяло това, модерната физика стига до цяла редица от грешки. Тук ще посоча като пример само една от тези грешки. Да вземем дефиницията,която физиката дава обикновено на едно от "общите свойства на телата": инертността. Тя е дефинирана обикновено както следва: Никое тяло не може да измени състоянието на движение, в което се намира, без еднавъншна причина.
към текста >>
От този комплекс зависи с вътрешна необходимост другият комплекс А2, Б2, В2, Г2, Д2; аз разбирам съдържанието на този последния, когато го направя да произлезе
идей
но от първия.
Обаче понятието материя дължи своето раждане само на едно съвършено погрешно схващане на понятието за време. Вярва се, че светът би се изпарил в една недействителна илюзия, ако не бихме си представили на основата на променящия се сбор от събития нещо постоянно във времето, нещо непроменящо се, което остава, докато неговите определения се променят. Обаче времето не е един съд, в който стават промените; то не е преди нещата и вън от тях. Времето е сетивния израз за обстоятелството, че според тяхното съдържание фактите са зависими в тяхното редуване един от друг. Да предположим, че имаме работа с възприемаемия комплекс от факти А1, Б1, В1, Г1, Д1.
От този комплекс зависи с вътрешна необходимост другият комплекс А2, Б2, В2, Г2, Д2; аз разбирам съдържанието на този последния, когато го направя да произлезе идейно от първия.
Сега да предположим, че и двата комплекса се появяват. Защото това, за което по-рано говорихме, е изцяло лишената от време и пространство същност на тези комплекси. Ако А2, Б2, В2, Г2, Д2, трябва да се появи, тогава А1, Б1, В1, Г1, Д1, също трябва да бъде явление, а именно така, че сега А2, Б2, В2, Г2, Д2, се явява също в неговата зависимост от това. Това значи, явление то А1, Б1, В1, Г1, Д1, трябва да бъде налице, да стори място на явлението А2, Б2, В2, Г2, Д2, на което това последното да се яви. Тук ние виждаме, че времето се явява едва там, когато същността на дадено нещо излиза наяве.
към текста >>
Тази същност може да бъде схваната само
идей
но.
Ако А2, Б2, В2, Г2, Д2, трябва да се появи, тогава А1, Б1, В1, Г1, Д1, също трябва да бъде явление, а именно така, че сега А2, Б2, В2, Г2, Д2, се явява също в неговата зависимост от това. Това значи, явление то А1, Б1, В1, Г1, Д1, трябва да бъде налице, да стори място на явлението А2, Б2, В2, Г2, Д2, на което това последното да се яви. Тук ние виждаме, че времето се явява едва там, когато същността на дадено нещо излиза наяве. Времето принадлежи на света на явленията. То няма още нищо общо със самата същност.
Тази същност може да бъде схваната само идейно.
Само който не може да направи този обратен път от явлението към същността в ходовете на своите мисли, той конкретизира времето като нещо предхождащо фактите. Но тогава той се нуждае от едно съществуване, което надживява промените. Като такова съществуване той схваща неразрушимата материя. С това той си е създал нещо, над което времето няма никаква сила, нещо постоянствуващо във всяка промяна. Но всъщност той е показал само своята неспособност да проникне от временното явление на фактите до тяхната същност, която няма нищо общо с времето.
към текста >>
9.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
От човешкия дух възникват
идеи
те, които ни дават осветление върху това, как природата произвежда своите творения.
Човекът не се задоволява с това, което природата предлага доброволно на неговия наблюдателен дух. Той чувства, че за да произведе разнообразието на нейните творения, тя се нуждае от двигателни сили, които отначало скрива от наблюдателя. Природата не изговаря сама своята последна дума. Нашият опит ни показва, това, което природата може да създаде, обаче тя не ни казва, как става това създаване. В самия човешки дух се намира средството за откриване на двигателните сили на природата.
От човешкия дух възникват идеите, които ни дават осветление върху това, как природата произвежда своите творения.
Това, което явленията на външния свят крият, то става явно във вътрешността на човека. Това, което човешкият дух измисля като природни закони; то не е измислено допълнително към природата; то е само арената, върху която природата прави да станат видими тайните на нейното действие. Това, което наблюдаваме на нещата, е само една част от нещата. Това, което избликва нагоре в нашия дух, когато той застава срещу нещата, то е другата част. Същите неща са тези, които ни говорят отвън, и същите, които говорят вътре в нас.
към текста >>
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в
идеи
, подкрепена чрез чувството.
Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност.
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството.
Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство? Аз се опитвам да обрисувам свързано тази философия родена от духа на един истински художник. Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината. Човекът не може да желае никакво друго познание освен едно такова, което той сам произвежда.
към текста >>
когато човешкият дух наблюдава фактическото, в него се изявява нещо
идей
но.
Който величае изключително само сетивната опитност, на него трябва да възразим заедно с Гьоте. "Че опитността е само половината от опитността"* /*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр. 503/. "Всичко фактическо е вече теория", т.е.
когато човешкият дух наблюдава фактическото, в него се изявява нещо идейно.
Схващането на света, което познава същността на нещата в идеите и схваща познанието като едно вживяване в същността на нещата, не е мистика. Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек.
към текста >>
Схващането на света, което познава същността на нещата в
идеи
те и схваща познанието като едно вживяване в същността на нещата, не е мистика.
"Че опитността е само половината от опитността"* /*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр. 503/. "Всичко фактическо е вече теория", т.е. когато човешкият дух наблюдава фактическото, в него се изявява нещо идейно.
Схващането на света, което познава същността на нещата в идеите и схваща познанието като едно вживяване в същността на нещата, не е мистика.
Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия.
към текста >>
Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия
идеен
свят.
Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия.
Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят.
Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата.
към текста >>
Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на
идеи
, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата.
Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия. Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят. Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание.
Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата.
Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата. Само в идеите говорят самите неща. Мистиката е един повърхностен светоглед, въпреки че спрямо хората на разума мистиците се хвалят много с тяхната "дълбочина".
към текста >>
Само в
идеи
те говорят самите неща.
Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата.
Само в идеите говорят самите неща.
Мистиката е един повърхностен светоглед, въпреки че спрямо хората на разума мистиците се хвалят много с тяхната "дълбочина". Те не знаят нищо върху природата на чувствата, иначе не биха ги считал и като изрази на същността на света; и те не знаят нищо и за света на идеите, за природата на идеите, иначе не биха ги считали за плитки и рационалистични. Те не предчувстват какво изживяват хората в идеите, които имат действително такива идеи. Обаче за мнозина идеите са само думи. Те не могат да си усвоят безкрайната пълнота на тяхното съдържание.
към текста >>
Те не знаят нищо върху природата на чувствата, иначе не биха ги считал и като изрази на същността на света; и те не знаят нищо и за света на
идеи
те, за природата на
идеи
те, иначе не биха ги считали за плитки и рационалистични.
Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата. Само в идеите говорят самите неща. Мистиката е един повърхностен светоглед, въпреки че спрямо хората на разума мистиците се хвалят много с тяхната "дълбочина".
Те не знаят нищо върху природата на чувствата, иначе не биха ги считал и като изрази на същността на света; и те не знаят нищо и за света на идеите, за природата на идеите, иначе не биха ги считали за плитки и рационалистични.
Те не предчувстват какво изживяват хората в идеите, които имат действително такива идеи. Обаче за мнозина идеите са само думи. Те не могат да си усвоят безкрайната пълнота на тяхното съдържание. Нищо чудно, че такива хора чувствуват своите празни от идеи думи като нещо празно. ***
към текста >>
Те не предчувстват какво изживяват хората в
идеи
те, които имат действително такива
идеи
.
Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата. Само в идеите говорят самите неща. Мистиката е един повърхностен светоглед, въпреки че спрямо хората на разума мистиците се хвалят много с тяхната "дълбочина". Те не знаят нищо върху природата на чувствата, иначе не биха ги считал и като изрази на същността на света; и те не знаят нищо и за света на идеите, за природата на идеите, иначе не биха ги считали за плитки и рационалистични.
Те не предчувстват какво изживяват хората в идеите, които имат действително такива идеи.
Обаче за мнозина идеите са само думи. Те не могат да си усвоят безкрайната пълнота на тяхното съдържание. Нищо чудно, че такива хора чувствуват своите празни от идеи думи като нещо празно. *** Който търси истинското съдържание на обективния свят в своята собствена вътрешност, той може също да постави същественото на моралния ред на света само в самата човешка природа.
към текста >>
Обаче за мнозина
идеи
те са само думи.
В тях не се изразява нищо върху нещата. Само в идеите говорят самите неща. Мистиката е един повърхностен светоглед, въпреки че спрямо хората на разума мистиците се хвалят много с тяхната "дълбочина". Те не знаят нищо върху природата на чувствата, иначе не биха ги считал и като изрази на същността на света; и те не знаят нищо и за света на идеите, за природата на идеите, иначе не биха ги считали за плитки и рационалистични. Те не предчувстват какво изживяват хората в идеите, които имат действително такива идеи.
Обаче за мнозина идеите са само думи.
Те не могат да си усвоят безкрайната пълнота на тяхното съдържание. Нищо чудно, че такива хора чувствуват своите празни от идеи думи като нещо празно. *** Който търси истинското съдържание на обективния свят в своята собствена вътрешност, той може също да постави същественото на моралния ред на света само в самата човешка природа. Който вярва, че зад човешката действителност съществува една отвъдна действителност, той трябва също така да търси и извора на моралното в нея.
към текста >>
Нищо чудно, че такива хора чувствуват своите празни от
идеи
думи като нещо празно.
Мистиката е един повърхностен светоглед, въпреки че спрямо хората на разума мистиците се хвалят много с тяхната "дълбочина". Те не знаят нищо върху природата на чувствата, иначе не биха ги считал и като изрази на същността на света; и те не знаят нищо и за света на идеите, за природата на идеите, иначе не биха ги считали за плитки и рационалистични. Те не предчувстват какво изживяват хората в идеите, които имат действително такива идеи. Обаче за мнозина идеите са само думи. Те не могат да си усвоят безкрайната пълнота на тяхното съдържание.
Нищо чудно, че такива хора чувствуват своите празни от идеи думи като нещо празно.
*** Който търси истинското съдържание на обективния свят в своята собствена вътрешност, той може също да постави същественото на моралния ред на света само в самата човешка природа. Който вярва, че зад човешката действителност съществува една отвъдна действителност, той трябва също така да търси и извора на моралното в нея. Защото в по-висш смисъл моралното може да дойде само от същността на нещата. Ето защо вярващият в отвъдното приема морални заповеди, на които човекът трябва да се подчинява.
към текста >>
За Гьоте моралното се ражда от
идей
ния свят на човека.
Тези заповеди стигат до него или по пътя на едно откровение, или се явяват като такива в неговото съзнание, какъвто е случаят при категоричния императив на Кант. Как този категоричен императив идва в нашето съзнание от отвъдната "същност" на нещата, върху това не се казва нищо. Той е просто налице и човек трябва да се подчини. Философът на опита, който очаква всяко спасение от чистото сетивно наблюдение, вижда в моралното само действието на човешките нагони и инстинкти. От изучаването на тези последните трябва да се получат нормите, които са меродавни за моралното действие.
За Гьоте моралното се ражда от идейния свят на човека.
Не обективните норми и също не чисто светът на нагоните направляват моралното действие; а ясните в себе си идеи, чрез които самият човек си дава насока. Той следва тези идеи не от дълг, както би трябвало да следва обективно-моралните норми. А също не и по принуждение, както човек следва своите нагони и инстинкти. А той им служи от любов. Той ги обича, както се обича едно дете.
към текста >>
Не обективните норми и също не чисто светът на нагоните направляват моралното действие; а ясните в себе си
идеи
, чрез които самият човек си дава насока.
Как този категоричен императив идва в нашето съзнание от отвъдната "същност" на нещата, върху това не се казва нищо. Той е просто налице и човек трябва да се подчини. Философът на опита, който очаква всяко спасение от чистото сетивно наблюдение, вижда в моралното само действието на човешките нагони и инстинкти. От изучаването на тези последните трябва да се получат нормите, които са меродавни за моралното действие. За Гьоте моралното се ражда от идейния свят на човека.
Не обективните норми и също не чисто светът на нагоните направляват моралното действие; а ясните в себе си идеи, чрез които самият човек си дава насока.
Той следва тези идеи не от дълг, както би трябвало да следва обективно-моралните норми. А също не и по принуждение, както човек следва своите нагони и инстинкти. А той им служи от любов. Той ги обича, както се обича едно дете. Той иска тяхното осъществяване и се застъпва за тях, защото те са една част от неговото собствено същество.
към текста >>
Той следва тези
идеи
не от дълг, както би трябвало да следва обективно-моралните норми.
Той е просто налице и човек трябва да се подчини. Философът на опита, който очаква всяко спасение от чистото сетивно наблюдение, вижда в моралното само действието на човешките нагони и инстинкти. От изучаването на тези последните трябва да се получат нормите, които са меродавни за моралното действие. За Гьоте моралното се ражда от идейния свят на човека. Не обективните норми и също не чисто светът на нагоните направляват моралното действие; а ясните в себе си идеи, чрез които самият човек си дава насока.
Той следва тези идеи не от дълг, както би трябвало да следва обективно-моралните норми.
А също не и по принуждение, както човек следва своите нагони и инстинкти. А той им служи от любов. Той ги обича, както се обича едно дете. Той иска тяхното осъществяване и се застъпва за тях, защото те са една част от неговото собствено същество. Идеята е ръководната нишка, а Любовта е двигателната сила в Гьотевата етика.
към текста >>
Защото човекът не е зависим от нищо освен от своите собствени
идеи
.
Идеята е ръководната нишка, а Любовта е двигателната сила в Гьотевата етика. За него "дълг" има там, където човек обича това, което сам си заповядва* /*Сентенции в проза, цит. на др. място стр.460./. Едно действане в смисъла на Гьотевата етика е едно свободно действане.
Защото човекът не е зависим от нищо освен от своите собствени идеи.
И той не отговаря пред никого освен пред самия себе си. Още в моята "Философия на свободата"*/*Философия на свободата", "Основи на един модерен светоглед".1изд. Берлин 1894 година; 12-то издание Дорнах 1962 г./ Аз оборих възражението, че последствието от един морален ред на света, в който всеки се подчинява на самия себе си, би трябвало да бъде безредието и дисхармонията на човешкото действане. Който прави това възражение, той изпуска изпредвид, че хората са подобни същества и че поради това те никога не ще произведат морални идеи, които чрез тяхното съществено различие ще произведат едно нехармонично съзвучие*/*Колко малко разбиране има у съвременните философи специалисти за моралните възгледи както и за етиката на свободата и на индивидуализма общо взето, показва следното обстоятелство.
към текста >>
Който прави това възражение, той изпуска изпредвид, че хората са подобни същества и че поради това те никога не ще произведат морални
идеи
, които чрез тяхното съществено различие ще произведат едно нехармонично съзвучие*/*Колко малко разбиране има у съвременните философи специалисти за моралните възгледи както и за етиката на свободата и на индивидуализма общо взето, показва следното обстоятелство.
Защото човекът не е зависим от нищо освен от своите собствени идеи. И той не отговаря пред никого освен пред самия себе си. Още в моята "Философия на свободата"*/*Философия на свободата", "Основи на един модерен светоглед".1изд. Берлин 1894 година; 12-то издание Дорнах 1962 г./ Аз оборих възражението, че последствието от един морален ред на света, в който всеки се подчинява на самия себе си, би трябвало да бъде безредието и дисхармонията на човешкото действане.
Който прави това възражение, той изпуска изпредвид, че хората са подобни същества и че поради това те никога не ще произведат морални идеи, които чрез тяхното съществено различие ще произведат едно нехармонично съзвучие*/*Колко малко разбиране има у съвременните философи специалисти за моралните възгледи както и за етиката на свободата и на индивидуализма общо взето, показва следното обстоятелство.
В 1893 година в една статия "Бъдеще" /бр.5/ аз се изказах за едно строго индивидуалистично схващане на морала. На тази статия отговори Фердинанд Тьониз в Кил в една брошура "Етична култура и нейната свита. Побъркани Ницшенци в бъдеще и настояще" /Берлин 1893 г./. Той не изнесе нищо друго освен главните принципи приведения във философски формули филистерски морал. Обаче за мене той каза, че "в пътя за Хадес /ада/ не бих намерил по-лош Хермес" от Фридрих Ницше.
към текста >>
10.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Към отделните възприятия то прибавя
идей
ни определености, които обаче се съотнасят помежду си и в основата им лежи едно цяло.
Това себевъзприятие направо щеше да си остане едно сред многото други възприятия, ако от самото него не се появяваше нещо, което се оказва пригодно да свързва възприятията въобще, тоест и сбора от всички други възприятия с това на нашето себе. Това появяващо се нещо вече не е чисто възприятие; то не е и просто дадено наготово, подобно на възприятията. То се създава чрез дейност. Отпърво то изглежда свързано с онова, което възприемаме като наше себе. Но по своето вътрешно значение излиза извън рамките на това себе.
Към отделните възприятия то прибавя идейни определености, които обаче се съотнасят помежду си и в основата им лежи едно цяло.
Полученото чрез себевъзприятие го определя идейно по същия начин, както всички други възприятия и го противопоставя на обектите като субект или „Аз". Това нещо е мисленето, а идейните определености са понятията и идеите. Затова мисленето най-напред се проявява при възприемането на нашето себе, но не е само субективно, защото нашето себе едва чрез мисленето се означава като субект. Това мисловно отнасяне към самия себе си е едно житейско предназначение на нашата личност. Чрез него ние водим едно чисто идейно съществуване.
към текста >>
Полученото чрез себевъзприятие го определя
идей
но по същия начин, както всички други възприятия и го противопоставя на обектите като субект или „Аз".
Това появяващо се нещо вече не е чисто възприятие; то не е и просто дадено наготово, подобно на възприятията. То се създава чрез дейност. Отпърво то изглежда свързано с онова, което възприемаме като наше себе. Но по своето вътрешно значение излиза извън рамките на това себе. Към отделните възприятия то прибавя идейни определености, които обаче се съотнасят помежду си и в основата им лежи едно цяло.
Полученото чрез себевъзприятие го определя идейно по същия начин, както всички други възприятия и го противопоставя на обектите като субект или „Аз".
Това нещо е мисленето, а идейните определености са понятията и идеите. Затова мисленето най-напред се проявява при възприемането на нашето себе, но не е само субективно, защото нашето себе едва чрез мисленето се означава като субект. Това мисловно отнасяне към самия себе си е едно житейско предназначение на нашата личност. Чрез него ние водим едно чисто идейно съществуване. Чрез него ние се чувстваме мислещи същества.
към текста >>
Това нещо е мисленето, а
идей
ните определености са понятията и
идеи
те.
То се създава чрез дейност. Отпърво то изглежда свързано с онова, което възприемаме като наше себе. Но по своето вътрешно значение излиза извън рамките на това себе. Към отделните възприятия то прибавя идейни определености, които обаче се съотнасят помежду си и в основата им лежи едно цяло. Полученото чрез себевъзприятие го определя идейно по същия начин, както всички други възприятия и го противопоставя на обектите като субект или „Аз".
Това нещо е мисленето, а идейните определености са понятията и идеите.
Затова мисленето най-напред се проявява при възприемането на нашето себе, но не е само субективно, защото нашето себе едва чрез мисленето се означава като субект. Това мисловно отнасяне към самия себе си е едно житейско предназначение на нашата личност. Чрез него ние водим едно чисто идейно съществуване. Чрез него ние се чувстваме мислещи същества. Това житейско предназначение би останало чисто понятийно (логическо), ако не се прибавяха други предназначения на нашето себе.
към текста >>
Чрез него ние водим едно чисто
идей
но съществуване.
Към отделните възприятия то прибавя идейни определености, които обаче се съотнасят помежду си и в основата им лежи едно цяло. Полученото чрез себевъзприятие го определя идейно по същия начин, както всички други възприятия и го противопоставя на обектите като субект или „Аз". Това нещо е мисленето, а идейните определености са понятията и идеите. Затова мисленето най-напред се проявява при възприемането на нашето себе, но не е само субективно, защото нашето себе едва чрез мисленето се означава като субект. Това мисловно отнасяне към самия себе си е едно житейско предназначение на нашата личност.
Чрез него ние водим едно чисто идейно съществуване.
Чрез него ние се чувстваме мислещи същества. Това житейско предназначение би останало чисто понятийно (логическо), ако не се прибавяха други предназначения на нашето себе. Иначе щяхме да бъдем същества, чийто живот се изчерпва в създаването на чисто идейни връзки между възприятията едно към друго и между възприятията и нас самите. Ако създаването на една такава мисловна връзка наречем познание, а постигнатото чрез нея състояние на нашето себезнание, тогава при наличие на горното условие ние би трябвало да разглеждаме себе си само като познаващи или знаещи същества. Но условието не е налице.
към текста >>
Иначе щяхме да бъдем същества, чийто живот се изчерпва в създаването на чисто
идей
ни връзки между възприятията едно към друго и между възприятията и нас самите.
Затова мисленето най-напред се проявява при възприемането на нашето себе, но не е само субективно, защото нашето себе едва чрез мисленето се означава като субект. Това мисловно отнасяне към самия себе си е едно житейско предназначение на нашата личност. Чрез него ние водим едно чисто идейно съществуване. Чрез него ние се чувстваме мислещи същества. Това житейско предназначение би останало чисто понятийно (логическо), ако не се прибавяха други предназначения на нашето себе.
Иначе щяхме да бъдем същества, чийто живот се изчерпва в създаването на чисто идейни връзки между възприятията едно към друго и между възприятията и нас самите.
Ако създаването на една такава мисловна връзка наречем познание, а постигнатото чрез нея състояние на нашето себезнание, тогава при наличие на горното условие ние би трябвало да разглеждаме себе си само като познаващи или знаещи същества. Но условието не е налице. Ние отнасяме възприятията към себе си не само идейно, не само чрез понятието, но и - както видяхме - чрез чувството. Следователно ние не сме същества с чисто понятийно жизнено съдържание. В емоционалния живот наивният реалист дори вижда един по-реален живот на личността, отколкото в чисто идейния елемент на знанието.
към текста >>
Ние отнасяме възприятията към себе си не само
идей
но, не само чрез понятието, но и - както видяхме - чрез чувството.
Чрез него ние се чувстваме мислещи същества. Това житейско предназначение би останало чисто понятийно (логическо), ако не се прибавяха други предназначения на нашето себе. Иначе щяхме да бъдем същества, чийто живот се изчерпва в създаването на чисто идейни връзки между възприятията едно към друго и между възприятията и нас самите. Ако създаването на една такава мисловна връзка наречем познание, а постигнатото чрез нея състояние на нашето себезнание, тогава при наличие на горното условие ние би трябвало да разглеждаме себе си само като познаващи или знаещи същества. Но условието не е налице.
Ние отнасяме възприятията към себе си не само идейно, не само чрез понятието, но и - както видяхме - чрез чувството.
Следователно ние не сме същества с чисто понятийно жизнено съдържание. В емоционалния живот наивният реалист дори вижда един по-реален живот на личността, отколкото в чисто идейния елемент на знанието. И от своя гледна точка той е напълно прав, когато си представя нещата по този начин. От страна на субекта чувството отпърво е съвсем същото, каквото е възприятието от обективна страна. Оттук според принципа на наивния реализъм, реално е всичко, което може да се възприеме, чувството е гаранция за реалността на собствената личност.
към текста >>
В емоционалния живот наивният реалист дори вижда един по-реален живот на личността, отколкото в чисто
идей
ния елемент на знанието.
Иначе щяхме да бъдем същества, чийто живот се изчерпва в създаването на чисто идейни връзки между възприятията едно към друго и между възприятията и нас самите. Ако създаването на една такава мисловна връзка наречем познание, а постигнатото чрез нея състояние на нашето себезнание, тогава при наличие на горното условие ние би трябвало да разглеждаме себе си само като познаващи или знаещи същества. Но условието не е налице. Ние отнасяме възприятията към себе си не само идейно, не само чрез понятието, но и - както видяхме - чрез чувството. Следователно ние не сме същества с чисто понятийно жизнено съдържание.
В емоционалния живот наивният реалист дори вижда един по-реален живот на личността, отколкото в чисто идейния елемент на знанието.
И от своя гледна точка той е напълно прав, когато си представя нещата по този начин. От страна на субекта чувството отпърво е съвсем същото, каквото е възприятието от обективна страна. Оттук според принципа на наивния реализъм, реално е всичко, което може да се възприеме, чувството е гаранция за реалността на собствената личност. Но според описания тук монизъм чувството трябва да получи същото допълнение, което е необходимо на възприятието, ако то трябва да се представи като съвършена реалност. За този монизъм чувството е нещо не напълно реално: в първата форма, в която ни е дадено, то още не съдържа своя втори фактор - понятието или идеята.
към текста >>
Чрез своето мислене Азът участва в общия всемирен живот; чрез мисленето той чисто
идей
но (понятийно) отнася възприятията към себе си, и себе си към възприятията.
Онова, което описаният тук монизъм се старае да обхване в понятието, философът на чувството се стреми да го постигне с чувството и смята това свое съприкосновение с обектите за по-непосредствено. Характеризираното по този начин направление, а именно философията на чувството, често бива означавано като мистика. Грешката на един изграден само върху чувството мистичен възглед се състои в това, че той иска знанието да бъде изживяно, тоест във всемирно той иска да издигне нещо индивидуално - чувството. Чувстването е чисто индивидуален акт: отнасяне на външния свят към нашия субект, доколкото това отнасяне намира израз в чисто субективно изживяване. Има и още една изява на човешката личност.
Чрез своето мислене Азът участва в общия всемирен живот; чрез мисленето той чисто идейно (понятийно) отнася възприятията към себе си, и себе си към възприятията.
При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща. Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят. Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес.
към текста >>
Онова, което при желаенето не е чисто
идеен
фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят.
Грешката на един изграден само върху чувството мистичен възглед се състои в това, че той иска знанието да бъде изживяно, тоест във всемирно той иска да издигне нещо индивидуално - чувството. Чувстването е чисто индивидуален акт: отнасяне на външния свят към нашия субект, доколкото това отнасяне намира израз в чисто субективно изживяване. Има и още една изява на човешката личност. Чрез своето мислене Азът участва в общия всемирен живот; чрез мисленето той чисто идейно (понятийно) отнася възприятията към себе си, и себе си към възприятията. При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща.
Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят.
Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес.
към текста >>
Редом с
идей
ният принцип на битието те постулират и един реален принцип.
Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм). Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света. Нито мистиката на чувството, нито философията на волята може да бъде наречена наука. Защото и двете твърдят, че понятийното проникване на света не може да ги удовлетвори.
Редом с идейният принцип на битието те постулират и един реален принцип.
В това имат известно право. Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване. Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света. С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото.
към текста >>
Наред с достижимия чрез знанието
идеен
принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света.
Защото и двете твърдят, че понятийното проникване на света не може да ги удовлетвори. Редом с идейният принцип на битието те постулират и един реален принцип. В това имат известно право. Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване.
Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света.
С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото. В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане. Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект.
към текста >>
Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото
идей
но се отнася към останалия свят.
В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане. Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект. Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност.
Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно".
към текста >>
11.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Който не е способен да произвежда нравствените
идеи
чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора.
Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си". Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията.
Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора.
Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид. Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства свободен. Монизмът обаче отрича всяка правота на просто умозаключаващата метафизика, сиреч и на подтиците за действие, произтичащи от така нареченото „Същество само за себе си".
към текста >>
Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни
идеи
, те преследват само своите собствени, човешки цели.
Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение. Според монистичното схващане човекът действа отчасти несвободно, отчасти свободно. Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух. За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело. Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени.
Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели.
Действително всеки индивид преследва своите специфични цели. Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди. Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им. Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза. Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата.
към текста >>
Защото светът на
идеи
те се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди.
Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух. За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело. Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени. Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели. Действително всеки индивид преследва своите специфични цели.
Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди.
Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им. Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза. Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не.
към текста >>
От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че
идеи
те, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните
идеи
, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание.
Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа. И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост. За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен. Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие.
От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание.
Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие". За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка. Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно.
към текста >>
За един възглед, който прозира как
идеи
те интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на
идеи
те човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на
идеи
те интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този
идеен
свят чрез същата дейност, която в духовно-
идей
ния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие".
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот. За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност.
към текста >>
Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните
идеи
и индивидуалният характер на нравствените
идеи
, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие.
Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие". За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие.
Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот. За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност. Втора добавка към новото издание (1918 г.).
към текста >>
В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други
идеи
освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното.
Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие. Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически. Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен. В действителност той съвсем не е оборен.
В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други идеи освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното.
По такъв начин сега материализмът се прикрива, докато през втората половина на XIX век открито се е излагал на показ. Спрямо един възглед за духовно вникване в света прикритият материализъм на съвременността проявява не по-малка нетърпимост, отколкото афишираният от миналото столетие. Той само заблуждава мнозина, които вярват, че отхвърлят един насочен към духовното възглед за свят, след като природонаучният „отдавна е изоставил материализма".
към текста >>
12.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Срещу дървото вън в мене има една
идей
на насрещна част.
Там вън се намира едно дърво. Аз го обхващам в моя дух. Аз хвърлям моята вътрешна светлина върху това, което съм обхванал. Дървото става в мене нещо повече, отколкото е вън. Това, което прониква от него през вратата на сетивата, е прието в едно духовно съдържание.
Срещу дървото вън в мене има една идейна насрещна част.
Тази идейна част ми казва за дървото безкрайно много, което намиращото се вън дърво не може да ми каже. Едва от мене срещу дървото намиращо се вън просветва това, което то е. Сега дървото не е вече отделното същество, което то е вън в пространството. То става член на целия духовен свят, който живее в мене. То съединява своето съдържание с други идеи, които се намират в мене.
към текста >>
Тази
идей
на част ми казва за дървото безкрайно много, което намиращото се вън дърво не може да ми каже.
Аз го обхващам в моя дух. Аз хвърлям моята вътрешна светлина върху това, което съм обхванал. Дървото става в мене нещо повече, отколкото е вън. Това, което прониква от него през вратата на сетивата, е прието в едно духовно съдържание. Срещу дървото вън в мене има една идейна насрещна част.
Тази идейна част ми казва за дървото безкрайно много, което намиращото се вън дърво не може да ми каже.
Едва от мене срещу дървото намиращо се вън просветва това, което то е. Сега дървото не е вече отделното същество, което то е вън в пространството. То става член на целия духовен свят, който живее в мене. То съединява своето съдържание с други идеи, които се намират в мене. То става член на целия идеен свят, който обхваща растителното царство; включва се по-нататък в степенуваната поредица на всичко живо.
към текста >>
То съединява своето съдържание с други
идеи
, които се намират в мене.
Срещу дървото вън в мене има една идейна насрещна част. Тази идейна част ми казва за дървото безкрайно много, което намиращото се вън дърво не може да ми каже. Едва от мене срещу дървото намиращо се вън просветва това, което то е. Сега дървото не е вече отделното същество, което то е вън в пространството. То става член на целия духовен свят, който живее в мене.
То съединява своето съдържание с други идеи, които се намират в мене.
То става член на целия идеен свят, който обхваща растителното царство; включва се по-нататък в степенуваната поредица на всичко живо. Един друг пример: Аз хвърлям един камък в хоризонтална посока от мене. Той се движи по една крива линия и след известно време пада на земята. Аз го виждам в редуващите се една след друга точки на времето на различни места. Чрез моето наблюдение аз добивам следното: През време на своето движение камъкът се намира под различни влияния.
към текста >>
То става член на целия
идеен
свят, който обхваща растителното царство; включва се по-нататък в степенуваната поредица на всичко живо.
Тази идейна част ми казва за дървото безкрайно много, което намиращото се вън дърво не може да ми каже. Едва от мене срещу дървото намиращо се вън просветва това, което то е. Сега дървото не е вече отделното същество, което то е вън в пространството. То става член на целия духовен свят, който живее в мене. То съединява своето съдържание с други идеи, които се намират в мене.
То става член на целия идеен свят, който обхваща растителното царство; включва се по-нататък в степенуваната поредица на всичко живо.
Един друг пример: Аз хвърлям един камък в хоризонтална посока от мене. Той се движи по една крива линия и след известно време пада на земята. Аз го виждам в редуващите се една след друга точки на времето на различни места. Чрез моето наблюдение аз добивам следното: През време на своето движение камъкът се намира под различни влияния. Ако той би се намирал само под действието на тласъка, който съм му дал, той вечно би летял в права линия, без да измени своята скорост.
към текста >>
Духовното съдържание, което принадлежи на дадено нещо, се влива без остатък в
идей
ния свят чрез осветлението от вътре, както и самото собствено Себе.
И Фихте трябваше също да каже, че това вътрешно сетиво вижда само дух. Защото то вижда, как духът прояснява сетивния свят чрез това, че го включва в света на духовното. Вътрешното сетиво прави, защото външното сетивно съществуване да възкръсне в него на една по-висока степен. Един външен предмет е напълно познат, когато в него няма нито една част, която да не е изпитала по този начин едно духовно новораждане. Така всеки външен предмет се включва в едно духовно съдържание, което, когато е обхванато от вътрешното сетивно, споделя съдбата на себепознанието.
Духовното съдържание, което принадлежи на дадено нещо, се влива без остатък в идейния свят чрез осветлението от вътре, както и самото собствено Себе.
Това изложение не съдържа нищо, което да се нуждае от едно логическо доказателство или да бъде способно за такова доказателство. То не е нищо друго, освен резултат на вътрешни опитности. Който отрича неговото съдържание, с това само показва, че му липсва тази вътрешна опитност. С него не може да се спори; също както не може да се спори и със слепия върху цветовете. Обаче не трябва да се твърди, че тази вътрешна опитност е възможна само за надареността на малцина избрани.
към текста >>
То би било такава добавка, ако би представлявало само едно
идей
но повторение на онова, което съществува външно.
Тази е причината, поради която нещата стоят така загадъчно пред мене: Защото аз не участвам в тяхното създаване. Аз просто ги намирам предварително съществуващи; а при мисленето аз зная как стават нещата. Ето защо не съществува една по-първична изходна точка на разглеждането на мировия процес, освен мисленето." Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес. Това не е една несъществена добавка към останалия миров процес.
То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно.
Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност. Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си.
към текста >>
Колкото и парадоксално да звучи, но истина е: Идеята, която Платон си представя, и същата идея, която аз си представям, не са две
идеи
.
На тази степен няма вече никаква разлика между Платон и мене; защото това, което ни разделя, принадлежи на една по-ниска степен на познанието. Ние сме разделени само като индивиди; всеобщото, което действа в нас, е едно и също. И върху този факт не може да се спори с този, който няма никаква опитност за него. Той постоянно ще твърди: Платон и ти сте две неща. Че тази двойственост, че всяка множественост се новоражда като единство в оживяването на най-висшата степен на познанието: Това не може да се докаже, то трябва да се изпита.
Колкото и парадоксално да звучи, но истина е: Идеята, която Платон си представя, и същата идея, която аз си представям, не са две идеи.
Това е една и съща идея. И не са две идеи, едната в главата на Платон, другата в моята; но в един по-висш смисъл главата на Платон и моята глава се проникват; проникват се всички глави, които схващат същата една идея; и тази идея съществува само веднъж като единствена. Тя съществува; и главите се пренасят всички на едно и също място, за да имат в себе си тази идея. Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба. Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата.
към текста >>
И не са две
идеи
, едната в главата на Платон, другата в моята; но в един по-висш смисъл главата на Платон и моята глава се проникват; проникват се всички глави, които схващат същата една идея; и тази идея съществува само веднъж като единствена.
И върху този факт не може да се спори с този, който няма никаква опитност за него. Той постоянно ще твърди: Платон и ти сте две неща. Че тази двойственост, че всяка множественост се новоражда като единство в оживяването на най-висшата степен на познанието: Това не може да се докаже, то трябва да се изпита. Колкото и парадоксално да звучи, но истина е: Идеята, която Платон си представя, и същата идея, която аз си представям, не са две идеи. Това е една и съща идея.
И не са две идеи, едната в главата на Платон, другата в моята; но в един по-висш смисъл главата на Платон и моята глава се проникват; проникват се всички глави, които схващат същата една идея; и тази идея съществува само веднъж като единствена.
Тя съществува; и главите се пренасят всички на едно и също място, за да имат в себе си тази идея. Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба. Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата. Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си. Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща.
към текста >>
13.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с
идей
ното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия.
И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата. Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа. През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия.
Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ. Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света. В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед. Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса.
към текста >>
Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в
идеи
те на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света.
През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него. Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия. Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ.
Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света.
В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед. Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят?
към текста >>
В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят
идеи
те за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези
идеи
като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух.
Не отделната душа е действителна, а действителен е историческия процес. Нека вземем това, което се намира в края на Хегеловата "Философия на историята": "Ние разгледахме само хода, движението на понятието и трябваше да се откажем от чара да опишем по-отблизо щастието, периодите на разцъфтяване на народите, красотата и величието на индивидите, интереса на тяхната съдба в страдание и радост. Философията има работа само с блясъка на идеята, която се отразява в мировата история. Философията се освобождава от досадата да разглежда движенията на непосредствените страсти в действителността; тя се интересува от това, да познае хода на развитието на осъществяващата се идея". Да прегледаме Хегеловата психология.
В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези идеи като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух.
Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел. Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея. Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие? Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването. Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
към текста >>
Производителността на философските
идеи
престава.
Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи. С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите. Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие. Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред.
Производителността на философските идеи престава.
Тя би трябвало да се движи в горепосочената посока; но изглежда, че първо е необходимо да се размисли върху постигнатото. Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света. Нека видим, какво пише Карл Розенкранщ в своя предговор към книгата си "Животът на Хегел" през 1844 година: "Не без болка се разделям аз от работа, ако не би трябвало някога да направим развитието да се прояви в съществуването. Защото не изглежда ли, че ние днешните хора сме само гробари и поставители на паметници на философите, които втората половина на 18-то столетие роди, за да умрат в първата половина на настоящето столетие? Кант започна това умиране на немската философия.
към текста >>
Той иска да знае същността на човека разрешена не в един
идеен
свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност".
Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим. Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми.
Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност".
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието.
към текста >>
Истинското творение, това на всеобщото, остана неизгубено за философията, в са мото нейно познание... А сега ние твърдим: Най-девственото мислително развитие на спекулацията ще съвпадне най-пълно с резултатите на опита и великото чувство за природата ще ни накара да видим по-най-нескрит начин в този опит нищо друго освен въплътените
идеи
".
Карл Лудвиг Мишеле, издателят на Хегеловата "Натурфилософия", писа в своя предговор към нея в 1841 година: "Ще държи ли още дълго време за една граница на философията, считайки, че тя може да създава само мисли, а не може да създаде даже един стрък трева? Т.е. само общото, трайното, единствено ценното, а не отделното, сетивното, преходното? Но ако ограничението на философията не трябва да се състои само в това, че тя не може да направи нищо индивидуално, но и в това, че тя даже не знае, как може да бъде направено това; тогава трябва да отговорим, че това как стои не над знанието, че следователно знанието не може да има никакви предели в това отношение. При въпроса "как? " на това превръщане на идеята в действителността знанието се изгубва, именно защото природата е лишена от съзнание идея и стръкът трева расте без никакво знание.
Истинското творение, това на всеобщото, остана неизгубено за философията, в са мото нейно познание... А сега ние твърдим: Най-девственото мислително развитие на спекулацията ще съвпадне най-пълно с резултатите на опита и великото чувство за природата ще ни накара да видим по-най-нескрит начин в този опит нищо друго освен въплътените идеи".
В същия предговор Мишеле изказва също една надежда: "Така Гьоте и Хегел са двама гении, които, според моето мнение са определени да отворят в бъдеще пътя на една спекулативна физика, като са подготви ли примиряването на спекулацията с опита... А именно може би тези лекции на Хегел първи ще успеят, да си създадат признание в това отношение; защото тъй като те свидетелствуват за обширни емпирически познания, в тях Хегел е имал на ръка най-сигурната проба на неговата спекулация". Следващото време не е произвело едно такова примиряване. Известна враждебност срещу Хегел обхвана все по-широки кръгове. Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения. Вместо да отдели опита и сетивния свят от отделното по един строг начин и след това да търси примирението на тези области в природата на човека, пантеистът извършва примирението на духа с природата чрез едно безапелационно решение на поетизиращия разум без всякакво критическо посредничество".
към текста >>
Той не се стреми да свърже изобилието от явление чрез общи
идеи
за природата; той подрежда нещата и фактите едни до други по един естественосъобразен начин, както това "отговаря на изцяло обективната насока на неговия начин на мислене и чувстване".
Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области. Растителни и животински форми, които дълго време се явяваха изолирани, се подреждат едни до други чрез новооткрити средни звена или чрез преходни форми. Едно общо верижно свързване: Не в проста линейна посока, а в преплетена като мрежа тъкан, след по-висше развитие или атрофиране на определени органи, след многостранна колебание в надмощието на частите, се представя постепенно на изследващото разбиране на природата... Изучаването на общото природознание събужда някакси органи в нас, които дълго време са дрямали. Ние влизаме в едно вътрешно общение с външния свят". Самият Хумболдт довежда в "Космос" описанието на природата само до вратата, която отваря достъпа до светогледа.
Той не се стреми да свърже изобилието от явление чрез общи идеи за природата; той подрежда нещата и фактите едни до други по един естественосъобразен начин, както това "отговаря на изцяло обективната насока на неговия начин на мислене и чувстване".
Скоро обаче в духовното развитие се намесиха други мислители, които бяха смели в свързването на фактите, които се стараеха изхождайки от почвата на естествената наука да проникнат в същността на нещата. Това, което те искаха да произведат, не беше нищо по-малко от едно решително преобразуване на всеки досегашен възглед на природата и за живота въз основа на модерната наука и природознание. За тях природопознанието на 19-то столетие беше работило предварително по-най-мощен начин. Фойербах сочи по радикален начин на това, което те искаха: "Да бъде поставен Бог по-рано от природата е също така много както да бъде поставена църквата по-рано от камъните, от които тя е изградена, или да бъде поставена архитектурата, изкуството, което е сглобило камъните в една сграда, по-рано от свързването на химическите вещества в един камък, накратко казано, по-рано от естественото възникване и образуване на камъка". Първата половина на столетието създаде многобройни естественонаучни камъни за архитектурата на една нова светогледна сграда.
към текста >>
Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от
идей
ното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено".
Чрез налягане, удар, триене и т.н., т.е. от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина.
Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено".
Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в мисълта като такава нещо пълноценно. Но това беше съвсем далече от посочените тук мислители. Към такива открития върху единния характер на неорганичните природни сили се прибавиха други, които изясняваха състава на света на организмите. В 1838 година ботаникът Шлайден откри значението на простата клетка за тялото на растението. Той показа, как тъканите на растението и самото растение са изградени от тези "елементарни организми".
към текста >>
По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят
идеи
те, които стоят на основата на природните неща.
Шлайден беше познал този "елементарен организъм" като едно топче течна растителна слуз, която е обвита с една обвивка /клетъчна мембрана/ и съдържа една по-твърда ядка. Тези клетки се размножават и се нареждат една до друга така, че изграждат растителни същества. Скоро след това Шван откри същото и за животинския свят. В 1827 година гениалният Карл Ернст Баер откри човешкото яйце. Той проследи също процесите на развитие на по-висшите животни и на човека от яйцето.
По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща.
В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления. Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва. Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили". Съзнанието на епохата напираше към това, вселената да не се обяснява чрез някакви други явления, освен тези, които стават пред очите на хората.
към текста >>
Без да се издигнат до висините на един
идей
носъобразен начин на мислене, както обичаше да се изразява Гьоте, те извличаха повече като природни мислители заключенията от това, което сетивата възприемат.
Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят". Тук ние срещаме едно отхвърляне на свръхсетивния морален ред на света поради морални причини. В светогледа на Чолбе се вижда също така ясно, какви качества правят материализма да бъде така приемлив за човешкото мислене. Защото няма съмнение в това, че Бюхнер, Фогт и Молешот не бяха достатъчно философи, за да обосноват логически ясно техните възгледи. Върху тях действуваше силата на фактите на естествената наука.
Без да се издигнат до висините на един идейносъобразен начин на мислене, както обичаше да се изразява Гьоте, те извличаха повече като природни мислители заключенията от това, което сетивата възприемат.
Да си дадат сметка за техния подход от гледището на естеството на човешкото познание, това не беше тяхна задача. Чолбе стори именно това. В неговата книга "ново изложение на сенсуализма" /1855 г./ ние намираме дадени основанията, защо той счита за пълноценно само едно познание на основата на сетивните възприятия. Само едно такова познание доставя ясно представими и нагледни понятия, съждения и заключения. Всяко заключение за нещо, което не можем да си представим, както и всяко не ясно понятие, трябва да се отхвърлят.
към текста >>
Едно смело построение на света, остроумно измислено, обаче измислено далече от действителното наблюдение, далече от действителните неща и въпреки това начертано с вярата, че е напълно пропито от истинска действителност, това е
идей
ното построение на Планк.
Но сега странното, което се явява при Планк е, че той обявява действителното, пространственото като онова, което трябва да търси обяснението на света, към наблюдението на фактите, за да стегне до реалното, до пространственото /триизмерното/. Защото той вярва, че човешкият разум може да проникне чрез самия себе си до реалното. Според него Хегел е направил грешката, че направи разумът да разглежда, да съзерцава самия себе си; а той иска да не оставя разума да постоянства в самия себе си, а да го изведе навън при пространственото, което е истински действителното. Планк укорява Хегел, че той прави разума да изпрежда от себе си своята собствена прежда; той самият е достатъчно решителен да направи разума да изпреде обективното съществуване. Хегел казваше, че духът може да разбере същността на нещата, защото разумът е същността на нещата и разумът се ражда в човешкия дух; Планк обявява: Същността на нещата не е разумът; въпреки това той използува само разума, за да опише тази същност.
Едно смело построение на света, остроумно измислено, обаче измислено далече от действителното наблюдение, далече от действителните неща и въпреки това начертано с вярата, че е напълно пропито от истинска действителност, това е идейното построение на Планк.
Той схваща мировите процеси като една постоянна смяна, като една жива смяна на разширение и свиване. Топлината и светлината са стремежът на едно тяло да приведе в действие своята свита материя в далечината, следователно стремеж към разширение. Отношението на Планк към неговите съвременници е извънредно интересно. Фоейрбах казва за себе си: "Хегел стои на едно изграждащо света становище, аз на едно становище искащо да познае света като нещо съществуващо; той слиза надолу, аз се изкачвам нагоре. Хегел поставя човека с главата надолу, аз го поставям на неговите почиващи на геологията крака".
към текста >>
Стремежът към природата, фактическа действителност в третата четвъртина на 19-тото столетие не можеше да бъде изразен по-ярко откакто това стана чрез светогледа на един мислител, който искаше да създава като по чудо не само
идеи
, но и действителност от разума.
Хегел поставя човека с главата надолу, аз го поставям на неговите почиващи на геологията крака". С това материалистите също биха искали да охарактеризират своето вероизповедание. Обаче Планк постъпва по своя начин точно както Хегел. Въпреки това той вярва, че постъпва както Фойербах и материалистите. Обаче ако бяха изтълкували неговия подход в техния смисъл, те би трябвало да му кажат: Ти стоиш на едно изграждащо света становище; въпреки това вярваш, че познаваш света като съществуващ; ти слизаш отгоре надолу и считаш слизането за едно възлизане; ти поставяш света с главата надолу и мислиш, че главата са краката.
Стремежът към природата, фактическа действителност в третата четвъртина на 19-тото столетие не можеше да бъде изразен по-ярко откакто това стана чрез светогледа на един мислител, който искаше да създава като по чудо не само идеи, но и действителност от разума.
Не по-малко интересно действа личността на Планк, когато я сравним с тази на неговия съвременник Макс Щирнер. В това отношение от значение е, как Планк мислеше върху мотивите на човешкото действане и на обществения живот. Както материалистите изхождаха от обяснението на природата от действително дадените за сетивата вещества и сили, така Щирнер изхождаше от действителната отделна личност за ръководната нишка на човешкото поведение. Разумът е само при отделния човек. Ето защо това, което той определя като ръководна нишка на действието, може също да важи само за отделния човек.
към текста >>
Тези последните можеха да останат в техния
идеен
свят.
Пред неговото съзнание още тогава стоеше едно природосъобразно обяснение на разнообразието на живите организми; но също и той беше предпазлив. Той никога не твърди освен това, за което самите факти му даваха право. И в своя увод към "Метаморфоза на растенията" той казва, че тогавашното време беше доста в неясност по отношение на тези факти. Вярваше се, така се изразява той, че достатъчно е само маймуната да се изправи и да започне да върви на задните си крайници и тя може да стане човек. Мислещите съобразно резултатите на естествените науки хора живееха в едни начин на мисленето съвършено различен от този на хегелианците.
Тези последните можеха да останат в техния идеен свят.
Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята на маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния свят човекът да се роди наред с маймуната. Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа на идеята тя да се изкаже върху въпроса "как" на процесите в действителния свят. Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола. Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед.
към текста >>
14.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Това мнение го довежда до там, да не повдига никакъв въпрос за истинността на
идеи
те.
Обаче този свят от представи ни заставя да приемем, че зад него съществува нещо; но той се оказва съвсем него ден да се произнесем но някакъв начин върху това нещо. Този е светогледът на абсолютното незнание, на агностицизма. Че всеки научен стремеж трябва да остане безплоден, ако той не се придържа към това, което сетивата казват и към логическия ум, който свързва данните на сетивата: Това е убеждението на Ланге. Но че сетивата и умът заедно не ни доставят нищо, освен един резултат на нашия собствен организъм, това му е ясно от неговите разглеждания върху произхода на познанието. Следователно всъщност за него светът е едно творение на сетивата и на ума.
Това мнение го довежда до там, да не повдига никакъв въпрос за истинността на идеите.
Ланге не познава една истина, която да ни изясни същността на света. Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за идеите и идеалите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават. Той несъмнено счита всичко, което се издига над сетивното наблюдение и над умственото познание, на измислица. Каквото и да е измислил някога еди н идеалистически философ върху същността на фактите, то е нещо измислено. Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши идеи да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят?
към текста >>
Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за
идеи
те и идеалите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават.
Че всеки научен стремеж трябва да остане безплоден, ако той не се придържа към това, което сетивата казват и към логическия ум, който свързва данните на сетивата: Това е убеждението на Ланге. Но че сетивата и умът заедно не ни доставят нищо, освен един резултат на нашия собствен организъм, това му е ясно от неговите разглеждания върху произхода на познанието. Следователно всъщност за него светът е едно творение на сетивата и на ума. Това мнение го довежда до там, да не повдига никакъв въпрос за истинността на идеите. Ланге не познава една истина, която да ни изясни същността на света.
Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за идеите и идеалите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават.
Той несъмнено счита всичко, което се издига над сетивното наблюдение и над умственото познание, на измислица. Каквото и да е измислил някога еди н идеалистически философ върху същността на фактите, то е нещо измислено. Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши идеи да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят? Чрез какво се различава едната форма на измисляне от другата? За този, който така мисли, трябва да съществува едно съвършено друго основание, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна.
към текста >>
Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши
идеи
да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят?
Това мнение го довежда до там, да не повдига никакъв въпрос за истинността на идеите. Ланге не познава една истина, която да ни изясни същността на света. Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за идеите и идеалите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават. Той несъмнено счита всичко, което се издига над сетивното наблюдение и над умственото познание, на измислица. Каквото и да е измислил някога еди н идеалистически философ върху същността на фактите, то е нещо измислено.
Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши идеи да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят?
Чрез какво се различава едната форма на измисляне от другата? За този, който така мисли, трябва да съществува едно съвършено друго основание, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна. И Ланге намира това основание във факта, че една представа има стойност за живота. Важното не е това, че една представа е вярна, а това, че тя е ценна за човека. Само едно трябва ясно да се познава: Фактът, че виждам една роза червена, че свързвам едно следствие с причината, това аз имам като нещо с всички усещащи и мислещи създания.
към текста >>
Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите
идеи
за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди.
Важното не е това, че една представа е вярна, а това, че тя е ценна за човека. Само едно трябва ясно да се познава: Фактът, че виждам една роза червена, че свързвам едно следствие с причината, това аз имам като нещо с всички усещащи и мислещи създания. Моите сетива и моят ум не могат да си създадат никакви специални стойности. Обаче когато аз се издигна над това, което измислят сетивата и умът, тогава аз не съм свързан вече с организацията на целия човешки вид. Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел мисли върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин.
Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите идеи за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди.
Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид. Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител". Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия. Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията".
към текста >>
Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните
идеи
те са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези
идеи
е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне.
Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр. 824 и следв./
Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне.
Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне. Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата.
към текста >>
Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства;
идей
ната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата.
Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне. Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне. Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът.
Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата.
"Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения. Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука? Тогава материализмът винаги ще се явява отново и ще разрушава най-смелите спекулации, като се стреми да отговаря на стремежа към единство на разума с един минимум на издигане над действителното и доказуемото". /История на материализма, стр. 828/. При Ланге един пълнен идеализъм върви тържествено наред с едно пълно отказване от истината.
към текста >>
Той не си въобразява, че може да изчерпи основната същност на света с няколко смело измислени формули; на ръка с фактите той пристъпва напред и си образува
идеи
върху връзките на тези неща.
За него светът е измислица, съчинение; обаче едно съчинение, което той като такова не по-малко цени, както ако би искал да го познае за истина, за действителност. Сред модерното развитие на светогледите две течения с рязко изразен естественонаучен характер стоят сурово едно срещу друго. Монистичното, в което се движи Хекеловият начин на мислене, и едно дуалистично течение, чийто най-енергичен и най-последователен защитник е Ф. А. Ланге. Монизмът вижда в света, който човек може да наблюдава, една истинска действителност и не се съмнява в това, че със своето придържащо се към наблюдението мислене той може да добие също познания от съществено значение върху тази действителност.
Той не си въобразява, че може да изчерпи основната същност на света с няколко смело измислени формули; на ръка с фактите той пристъпва напред и си образува идеи върху връзките на тези неща.
Обаче за тези свои идеи той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване. Дуалистичният възглед на Ланге дели света на един познат и на един непознат свят. Първия свят той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка на наблюдението и на съзерцаващото мислене. Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света. Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението.
към текста >>
Обаче за тези свои
идеи
той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване.
Сред модерното развитие на светогледите две течения с рязко изразен естественонаучен характер стоят сурово едно срещу друго. Монистичното, в което се движи Хекеловият начин на мислене, и едно дуалистично течение, чийто най-енергичен и най-последователен защитник е Ф. А. Ланге. Монизмът вижда в света, който човек може да наблюдава, една истинска действителност и не се съмнява в това, че със своето придържащо се към наблюдението мислене той може да добие също познания от съществено значение върху тази действителност. Той не си въобразява, че може да изчерпи основната същност на света с няколко смело измислени формули; на ръка с фактите той пристъпва напред и си образува идеи върху връзките на тези неща.
Обаче за тези свои идеи той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване.
Дуалистичният възглед на Ланге дели света на един познат и на един непознат свят. Първия свят той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка на наблюдението и на съзерцаващото мислене. Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света. Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението. В идеите и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност.
към текста >>
Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия
идеен
свят в това, че основа на този
идеен
свят на света на наблюдението.
Той не си въобразява, че може да изчерпи основната същност на света с няколко смело измислени формули; на ръка с фактите той пристъпва напред и си образува идеи върху връзките на тези неща. Обаче за тези свои идеи той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване. Дуалистичният възглед на Ланге дели света на един познат и на един непознат свят. Първия свят той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка на наблюдението и на съзерцаващото мислене. Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света.
Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението.
В идеите и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност. В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което дарява една сърдечна отдайност, своята цяла любов. Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа. Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето. В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос.
към текста >>
В
идеи
те и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност.
Обаче за тези свои идеи той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване. Дуалистичният възглед на Ланге дели света на един познат и на един непознат свят. Първия свят той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка на наблюдението и на съзерцаващото мислене. Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света. Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението.
В идеите и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност.
В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което дарява една сърдечна отдайност, своята цяла любов. Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа. Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето. В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос. Познанието не може да гарантира на дуализма едно такова задоволство.
към текста >>
Идеи
те нямат стойност, защото са от истината.
Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа. Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето. В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос. Познанието не може да гарантира на дуализма едно такова задоволство. Той трябва да мери стойността на живота със същности различни от истината.
Идеите нямат стойност, защото са от истината.
Те имат стойност, за щото служат на живота в неговите най-висши форми. Животът не се оценява с идеите, а идеите получават стойност при тяхната плодотворност за живота. Човекът се стреми не към истински познания, а към пълно ценни мисли. * * * В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А.
към текста >>
Животът не се оценява с
идеи
те, а
идеи
те получават стойност при тяхната плодотворност за живота.
В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос. Познанието не може да гарантира на дуализма едно такова задоволство. Той трябва да мери стойността на живота със същности различни от истината. Идеите нямат стойност, защото са от истината. Те имат стойност, за щото служат на живота в неговите най-висши форми.
Животът не се оценява с идеите, а идеите получават стойност при тяхната плодотворност за живота.
Човекът се стреми не към истински познания, а към пълно ценни мисли. * * * В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А. Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за познаване на действителното; само че той отрича на този начин на мислене всяка способност да проникне в същността на нещата. За да се движи върху сигурна почва, той отрязва крилата на човешкия начин на мислене.
към текста >>
Това се вижда съвършено ясно и в една друга област на
идей
ния свят на 19-тото столетие.
* * * В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А. Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за познаване на действителното; само че той отрича на този начин на мислене всяка способност да проникне в същността на нещата. За да се движи върху сигурна почва, той отрязва крилата на човешкия начин на мислене. Това, което Ланге върши по един внушителен начин, отговаря на една дълбоко кореняща се в развитието на светогледите на новото време склонност на мислите.
Това се вижда съвършено ясно и в една друга област на идейния свят на 19-тото столетие.
Минавайки през различните фази този идеен свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността на съществуването. Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер. "В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия.
към текста >>
Минавайки през различните фази този
идеен
свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността на съществуването.
В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А. Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за познаване на действителното; само че той отрича на този начин на мислене всяка способност да проникне в същността на нещата. За да се движи върху сигурна почва, той отрязва крилата на човешкия начин на мислене. Това, което Ланге върши по един внушителен начин, отговаря на една дълбоко кореняща се в развитието на светогледите на новото време склонност на мислите. Това се вижда съвършено ясно и в една друга област на идейния свят на 19-тото столетие.
Минавайки през различните фази този идеен свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността на съществуването.
Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер. "В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност".
към текста >>
Без съмнение за сравнителната история на развитието на светогледите не е безинтересно наблюдението, че тук Спенсер стига от наблюдението на развитието на мировите явления до една мисъл подобна на тази, която и Гьоте е изказал въз основа на своите
идеи
върху развитието на живота.
Например човекът се развива дотогава, докато една възможно най-голяма хармония на неговите вътрешни способности и на външната природа се е образувала. Обаче едно такова състояние на равновесие не може да трае; върху него ще действат разрушаващо външни сили. Развитието трябва да бъде последвано от процес на залязване, от процес на разлагане; свитото се разширява отново; космическото се превръща отново в хаос. Процесът на развитието може да започне от ново. Следователно Спенсер вижда в мировия процес една ритмична игра на движението.
Без съмнение за сравнителната история на развитието на светогледите не е безинтересно наблюдението, че тук Спенсер стига от наблюдението на развитието на мировите явления до една мисъл подобна на тази, която и Гьоте е изказал въз основа на своите идеи върху развитието на живота.
Той описва развитието, растежа на растението така: "Растението може да расте, да цъфти или да носи плодове, но това са винаги все същите органи, които изпълняват предписанието на природата в множество определения и често под изменени форми. Същият орган, който се е разширил на стеблото като лист и е приел една извънредно разнообразна форма, се свива сега в чашката, разширява се във венчелистчета отново, свива се в половите органи, за да се разшири за последен път като плод". Да си представим тази представа пренесена върху целия миров процес и ще стигнем до Спенсеровото свиване и разпръскване на веществото. * * * Спенсер и Мил са упражнили голямо влияние върху развитието на светогледа през последната полови на 19-тото столетие.
към текста >>
Но и в тяхното несъвършенство те получават своя отпечатък от тази цел, и
идеи
те, които възникват, са външните симптоми на оставащи скрито действени сили.
Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл. Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел. Тази цел царува в подосновите на новото развитие на светогледите. На светогледите, които се явяват, липсва силата да проникнат до нея.
Но и в тяхното несъвършенство те получават своя отпечатък от тази цел, и идеите, които възникват, са външните симптоми на оставащи скрито действени сили.
към текста >>
15.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните
идеи
на Ламарк и Дарвин.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ Един опит да се добие един общ поглед върху света и живота изхождайки само от основата на строгата наука, бе направен в течение на 19-тото столетие във Франция от Огюст Конт /1798-1857 г./.
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин.
Това, което при Хегел стои в центъра на целия светоглед, разглеждането и схващането на собствения дух на човека: Това Конт отхвърля напълно. Той си казва: - Ако човешкият дух би искал да разглежда себе си, той трябва несъмнено да се раздели на две части; той би трябвало да излезе от себе си и да застане срещу самия себе си. Огюст Конт не счита за валидна даже и психологията, която не се изчерпва във физиологичното разглеждане на психическите явления, а иска да разглежда духовните процеси за себе си. Всичко, което иска да стане обект на познанието, трябва да се отнася към обективни връзки на фактите, трябва да се представя обективно, както законите на математическите науки. И от това се получава също противоположността на Конт спрямо това, което Спенсер и естественонаучните мислители градящи върху Ламарк и Дарвин са търсили в техните образи на света.
към текста >>
Конт няма никакво чувство за това, че човек се нуждае от толкова по-изпълнени с живот
идеи
, колкото повече се издига от чисто механически и физикални процеси към по-висшите природни форми и към човека.
За Конт човешкият род е даден като установен и неизменим; той не иска да знае нищо за теорията на Ламарк. За него идеал на познанието са простите, прозрачни природни закони, каквито физиката използува при нейните явления. Докато една наука не работи още с такива прости закони, за Конт тя е незадоволителна като познание. Той е един математически ум. И това, което не може да се третира прозрачно и просто както една математическа задача, е за него неузряло за науката.
Конт няма никакво чувство за това, че човек се нуждае от толкова по-изпълнени с живот идеи, колкото повече се издига от чисто механически и физикални процеси към по-висшите природни форми и към човека.
Чрез това неговият светоглед добива нещо мъртво, сковано. Целият свят се представя като механизъм с колела на една машина. Навсякъде Конт минава покрай живото; той прогонва живота и духа от нещата и обяснява след това само онова, което у тях е механично, машиноподобно. В неговото изложение пълносъдържателният исторически живот на човека се представя като един образ от понятия, който астрономът начертава за движението на небесните тела. Конт е построил една стълба на науката.
към текста >>
За да стигне дотук, човечеството трябваше да мине през две епохи на незрялост, една такава, в която то вярваше в богове, и една следваща, в която се отдаде на абстрактните
идеи
.
А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността. Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята. Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли. Огюст Конт застава енергично и целенасочено в този ход на развитието на френските светогледи с неговия основен принцип: Изходната точка за един светоглед може да се търси само в научността, която изхожда от такива строги и наблюдавани математически истини, която изхожда от такива строги и наблюдава ни математически истини, както физиката и химията. Той може да счита за зряло само едно такова човешко мислене, което се е издигнало до този възглед.
За да стигне дотук, човечеството трябваше да мине през две епохи на незрялост, една такава, в която то вярваше в богове, и една следваща, в която се отдаде на абстрактните идеи.
В издигането от богословския светоглед, минавайки през идеалистичния и стигайки до научния Конт вижда необходимия ход на развитието на човечеството. В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни богове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия. По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н. Също и тази фаза на развитието трябваше до отстъпи място на една по-висша. Трябва да се разбере, че едно обяснение на явленията на света може да бъде намерено само в наблюдението и в строго математическото и логическото разглеждане на фактите.
към текста >>
По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните
идеи
, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н.
Огюст Конт застава енергично и целенасочено в този ход на развитието на френските светогледи с неговия основен принцип: Изходната точка за един светоглед може да се търси само в научността, която изхожда от такива строги и наблюдавани математически истини, която изхожда от такива строги и наблюдава ни математически истини, както физиката и химията. Той може да счита за зряло само едно такова човешко мислене, което се е издигнало до този възглед. За да стигне дотук, човечеството трябваше да мине през две епохи на незрялост, една такава, в която то вярваше в богове, и една следваща, в която се отдаде на абстрактните идеи. В издигането от богословския светоглед, минавайки през идеалистичния и стигайки до научния Конт вижда необходимия ход на развитието на човечеството. В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни богове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия.
По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н.
Също и тази фаза на развитието трябваше до отстъпи място на една по-висша. Трябва да се разбере, че едно обяснение на явленията на света може да бъде намерено само в наблюдението и в строго математическото и логическото разглеждане на фактите. Само това, което физиката, химията и науката за живите същества /биологията/ изследват по този път, мисленето трябва да свърже за целите на един светоглед. То не трябва да прибави към това, което отделните науки са изследвали, нищо, както прави това богословието с неговите божествени същества и идеалистичната философия с нейните абстрактни мисли. Също и възгледите върху хода на развитието на човечеството, върху съвместния живот на хората в държавата, в обществото и т.н.
към текста >>
Там, където трябва да се разсъждава според по-висши
идеи
, какъвто е случаят при сложните отношения на човешкия съвместен живот, там той няма поради това никаква друга опорна точка освен придобитите чрез случайни лични отношения симпатии и антипатии.
По-нататък той изложи пред света своите възгледи в 1875 година в книгата "Курс на философията като строго научен светоглед и устройване на живота", и в много други математически, естественонаучни, философски, научноисторически и националикономически съчинения. Цялото творчество на Дюринг произлиза от един в най-строгия смисъл математически и механичен начин на мислене. В премислянето на всичко онова, което може да се постигне с математическа закономерност в явленията на света, Дюринг събужда удивление. Обаче там, където едно такова мислене не е достатъчно, там той изгубва всяка възможност да се ориентира в живота. От този негов духовен характер може да се обясни произвола, предубедеността, с която Дюринг обсъжда толкова много неща.
Там, където трябва да се разсъждава според по-висши идеи, какъвто е случаят при сложните отношения на човешкия съвместен живот, там той няма поради това никаква друга опорна точка освен придобитите чрез случайни лични отношения симпатии и антипатии.
Той, математически обективният ум, изпада в пълен произвол, когато се заловя да оцени това, което са извършили хората от историческото минало или от съвременността. Неговият трезвен математически начин на мислене го доведе дотам, да окачестви като най-ненаучен ум на новата време една личност като Гьоте, цялото значение на който, според неговото мнение, се изчерпва в няколко лирически произведения. В подценяването на всичко онова, което надвишава трезвата действителност, не може да си отиде по-далече от колкото е отишъл Дюринг в своята книга? Величията на модерната литература". Въпреки тази едностранчивост, Дюринг е една от най-подбуждащите фигури на модерното развитие на светогледите.
към текста >>
Действителността си е създала в човешкото мислене един орган, чрез който то може да пресъздаде себе си, да се пресъздаде духовно и мисли, в един
идеен
образ.
Това, което можем да знаем, е едно действително неразмътено представяне на действителното. "Цялостта на нещата има една систематична организация и вътрешна логическа последователност. Природата и историята имат едно устройство и развитие, чиято същност отговаря в голяма част на общите логически отношения на понятията. Общите свойства и отношения на мислителните понятия, с които се занимава логиката, трябва да важат също и за особено отличителния случай, че техен обект е цялостта на битието наред с неговите главни форми. Тъй като най-общото мислене решава в един широк обхват върху това, което трябва да бъде и както трябва да бъде, тогава най-главните принципи и главните форми на логиката трябва да добият меродавно значение също и за всяка действителност и за нейните форми"/Курс по философия стр. 11/.
Действителността си е създала в човешкото мислене един орган, чрез който то може да пресъздаде себе си, да се пресъздаде духовно и мисли, в един идеен образ.
Природата е проникната навсякъде от една всеобща закономерност, която чрез само себе си, е в право, по отношение на която не може да бъде упражнена някаква критика. Какъв смисъл би имало, да се упражни критика по отношение значението на мисленето, на органа на природата. Лудост е да се припише на природата, че тя си създава един орган, чрез който се отразява непълно или с празноти. Ето защо редът и закономерността вън в действителността трябва да отговарят на логическия ред и закономерност на човешкото мислене. "Идейната система на нашите мисли образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на мисли същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване".
към текста >>
"
Идей
ната система на нашите мисли образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на мисли същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване".
Действителността си е създала в човешкото мислене един орган, чрез който то може да пресъздаде себе си, да се пресъздаде духовно и мисли, в един идеен образ. Природата е проникната навсякъде от една всеобща закономерност, която чрез само себе си, е в право, по отношение на която не може да бъде упражнена някаква критика. Какъв смисъл би имало, да се упражни критика по отношение значението на мисленето, на органа на природата. Лудост е да се припише на природата, че тя си създава един орган, чрез който се отразява непълно или с празноти. Ето защо редът и закономерността вън в действителността трябва да отговарят на логическия ред и закономерност на човешкото мислене.
"Идейната система на нашите мисли образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на мисли същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване".
Въпреки тази обща съгласуваност между мислене и действителност, все пак за първото съществува възможността то да се издигне над последната. Мисленето продължава в идеята действията, които му са били наложени от действителността. В действителността всяко тяло е делимо, обаче само до определена граница. Мисленето не спира при тази граница, а в идеята то дели още по-нататък. Мисълта броди над действителността; тя прави тялото да бъде делимо до безкрайност, да бъде съставено от безкрайно малки частици.
към текста >>
Дюринг отхвърля всяка измислица в понятията, обаче в замяна на това приписва на определени, неизбежни за него по-висши
идеи
фактическа действителност.
И Дюринг не счита за неуместно да припише на природата една такава целенасочена работа за създаването на такива твърди форми. Той си представя този целенасочен стремеж на природата не като съзнателно действие, както то се е развило вече у човека: Обаче все пак то е изразено в работата на природата също така ясно, както и останалата нейна закономерност. Следователно в това отношение мнението на Дюринг е противоположно на това застъпено от Ф. А. Ланге. Този последният обяснява по-висшите понятия, а именно всички, и който има дял фантазията, като оправдано съчинение, като оправдани измислици.
Дюринг отхвърля всяка измислица в понятията, обаче в замяна на това приписва на определени, неизбежни за него по-висши идеи фактическа действителност.
Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр. 40/, а също така когато Дюринг разпростира и върху природата идеи, които той счита за валидни в областта на нравствеността. Той е именно напълно убеден, че това, което става в човека, става също така естествено, както неживите процеси. Следователно това, което е правилно в човешкия живот, не може да бъде погрешно в природата. Такива разсъждения направиха от Дюринг един енергичен противник на Дарвиновото учение за борбата за съществуване.
към текста >>
Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички
идеи
коренящи се в действителността /виж по-горе стр.
Той си представя този целенасочен стремеж на природата не като съзнателно действие, както то се е развило вече у човека: Обаче все пак то е изразено в работата на природата също така ясно, както и останалата нейна закономерност. Следователно в това отношение мнението на Дюринг е противоположно на това застъпено от Ф. А. Ланге. Този последният обяснява по-висшите понятия, а именно всички, и който има дял фантазията, като оправдано съчинение, като оправдани измислици. Дюринг отхвърля всяка измислица в понятията, обаче в замяна на това приписва на определени, неизбежни за него по-висши идеи фактическа действителност.
Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр.
40/, а също така когато Дюринг разпростира и върху природата идеи, които той счита за валидни в областта на нравствеността. Той е именно напълно убеден, че това, което става в човека, става също така естествено, както неживите процеси. Следователно това, което е правилно в човешкия живот, не може да бъде погрешно в природата. Такива разсъждения направиха от Дюринг един енергичен противник на Дарвиновото учение за борбата за съществуване. Ако в природата борбата на всички против всички би била условие за усъвършенстването, тя трябва да бъде такова условие и в човешкия живот.
към текста >>
40/, а също така когато Дюринг разпростира и върху природата
идеи
, които той счита за валидни в областта на нравствеността.
Следователно в това отношение мнението на Дюринг е противоположно на това застъпено от Ф. А. Ланге. Този последният обяснява по-висшите понятия, а именно всички, и който има дял фантазията, като оправдано съчинение, като оправдани измислици. Дюринг отхвърля всяка измислица в понятията, обаче в замяна на това приписва на определени, неизбежни за него по-висши идеи фактическа действителност. Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр.
40/, а също така когато Дюринг разпростира и върху природата идеи, които той счита за валидни в областта на нравствеността.
Той е именно напълно убеден, че това, което става в човека, става също така естествено, както неживите процеси. Следователно това, което е правилно в човешкия живот, не може да бъде погрешно в природата. Такива разсъждения направиха от Дюринг един енергичен противник на Дарвиновото учение за борбата за съществуване. Ако в природата борбата на всички против всички би била условие за усъвършенстването, тя трябва да бъде такова условие и в човешкия живот. Една такава представа, която отгоре на това си приписва научност, е най-противното нещо на морала, което може да се измисли.
към текста >>
За обяснението на природата са необходими по-висши, издигащи се над действителното
идеи
; обаче според Дюринг такива
идеи
не могат да съществуват; следователно той ги претълкува във факти.
Но когато стигне до това, тя не започва една нова закономерност, едно ново царство на духа, а само продължава това, което е съществувало по несъзнателен начин в механиката. Следователно тази механика е наистина безсъзнателна, обаче все пак мъдра, защото "трябва да си представим Земята с всичко, което тя произвежда, наред с намиращите се вън от нея причини за подържане на живота, в слънцето, както въобще и включително всички влияния, които произхождат от заобикалящия всеобщ свят, трябва да си представим цялото това устройство като изработено съществено за човека, т.е. в съгласие с неговото добро" /Курс по философия стр. 177/. * * * Дюринг приписва на природата мисли, даже цели и морални тенденции, без да допусне, че с това той я идеализира.
За обяснението на природата са необходими по-висши, издигащи се над действителното идеи; обаче според Дюринг такива идеи не могат да съществуват; следователно той ги претълкува във факти.
Нещо подобно се прояви и в светогледа на Й. Х. Ф. Кирхман, който се яви по същото време със своята "Философия на знанието", както Дюринг със своята "Природна диалектика" /1864 г./. Действително е само това, което възприемаме: От това изхожда Кирхман. Чрез своето възприятие човекът стои във връзка със съществуването.
към текста >>
16.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият
идеи
те на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип. А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот.
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
* * * В книжката "За живота след смъртта" Фехнер се изказва върху отношението на човека към света. "Какво вижда анатомът, когато той гледа в мозъка на човека? Една безредица от бели влакна, чиито смисъл той не може да разгадае. А какво вижда той в самия себе си?
към текста >>
Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен
идеи
те на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези
идеи
от противоречия и да ги оформи всестранно.
Въпреки това напълно оправдано е изречението на Е. Крепелин, един психофизик, че "новата наука... ще бъде в състояние да утвърди трайно своето самостоятелно място наред с останалите отрасли на естествената наука и особено на физиологията". /Психически трудове, издадени от Е. Крепелин, том І, стр. 4/. * * *
Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно.
На него му се струваше, че както в Хегеловите идеи така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост. Човекът не може да се задоволи с наблюдението на фактите, когато иска да познае нещата и процесите на света. Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите. Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите. На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията.
към текста >>
На него му се струваше, че както в Хегеловите
идеи
така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост.
Крепелин, един психофизик, че "новата наука... ще бъде в състояние да утвърди трайно своето самостоятелно място наред с останалите отрасли на естествената наука и особено на физиологията". /Психически трудове, издадени от Е. Крепелин, том І, стр. 4/. * * * Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно.
На него му се струваше, че както в Хегеловите идеи така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост.
Човекът не може да се задоволи с наблюдението на фактите, когато иска да познае нещата и процесите на света. Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите. Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите. На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията. Това съответствуващо нещо не могат да бъдат съзнателни идеи, защото такива се раждат само чрез материалните процеси на човешкия мозък.
към текста >>
Той трябва да премине по-нататък от фактите към
идеи
те.
Крепелин, том І, стр. 4/. * * * Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно. На него му се струваше, че както в Хегеловите идеи така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост. Човекът не може да се задоволи с наблюдението на фактите, когато иска да познае нещата и процесите на света.
Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите.
Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите. На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията. Това съответствуващо нещо не могат да бъдат съзнателни идеи, защото такива се раждат само чрез материалните процеси на човешкия мозък. Без мозък не съществува никакво съзнание. Следователно трябва да си представим, че на съзнателните идеи на човешкия дух отговаря нещо несъзнателно идейно в действителността.
към текста >>
Тези
идеи
не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите.
* * * Когато в 1868 година се яви със своята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман имаше предвид по-малко един светоглед, който се съобразява с фактите на модерната естетическа наука, отколкото напротив един такъв, който издига на по-висока степен идеите на идеалистическата система от първата половина на 19-тото столетие, които в много точки му изглеждаха недостатъчни, един светоглед, който да пречисти тези идеи от противоречия и да ги оформи всестранно. На него му се струваше, че както в Хегеловите идеи така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост. Човекът не може да се задоволи с наблюдението на фактите, когато иска да познае нещата и процесите на света. Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите.
Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите.
На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията. Това съответствуващо нещо не могат да бъдат съзнателни идеи, защото такива се раждат само чрез материалните процеси на човешкия мозък. Без мозък не съществува никакво съзнание. Следователно трябва да си представим, че на съзнателните идеи на човешкия дух отговаря нещо несъзнателно идейно в действителността. Както Хегел, Хартман разглежда идеята като действително в нещата, което съществува в тях на чисто възприемаемото, достъпно за сетивното наблюдение.
към текста >>
Това съответствуващо нещо не могат да бъдат съзнателни
идеи
, защото такива се раждат само чрез материалните процеси на човешкия мозък.
На него му се струваше, че както в Хегеловите идеи така и в тези на Шелинг и на Шопенхауер се крият зародиши, които би трябвало да бъдат доведени до зрялост. Човекът не може да се задоволи с наблюдението на фактите, когато иска да познае нещата и процесите на света. Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите. Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите. На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията.
Това съответствуващо нещо не могат да бъдат съзнателни идеи, защото такива се раждат само чрез материалните процеси на човешкия мозък.
Без мозък не съществува никакво съзнание. Следователно трябва да си представим, че на съзнателните идеи на човешкия дух отговаря нещо несъзнателно идейно в действителността. Както Хегел, Хартман разглежда идеята като действително в нещата, което съществува в тях на чисто възприемаемото, достъпно за сетивното наблюдение. Обаче чистото идейно съдържание на нещата не би искало никога да произведе в тях един действителен процес. Идеята за една топка не може да удари идеята за една друга топка.
към текста >>
Следователно трябва да си представим, че на съзнателните
идеи
на човешкия дух отговаря нещо несъзнателно
идей
но в действителността.
Той трябва да премине по-нататък от фактите към идеите. Тези идеи не могат да бъдат нещо прибавено произволно от мисленето към фактите. На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията. Това съответствуващо нещо не могат да бъдат съзнателни идеи, защото такива се раждат само чрез материалните процеси на човешкия мозък. Без мозък не съществува никакво съзнание.
Следователно трябва да си представим, че на съзнателните идеи на човешкия дух отговаря нещо несъзнателно идейно в действителността.
Както Хегел, Хартман разглежда идеята като действително в нещата, което съществува в тях на чисто възприемаемото, достъпно за сетивното наблюдение. Обаче чистото идейно съдържание на нещата не би искало никога да произведе в тях един действителен процес. Идеята за една топка не може да удари идеята за една друга топка. Също така идеята за една маса не може да произведе никаква впечатление върху човешкото око. Един действителен процес предполага една действителна сила.
към текста >>
Обаче чистото
идей
но съдържание на нещата не би искало никога да произведе в тях един действителен процес.
На тях трябва да отговаря нещо в нещата и събитията. Това съответствуващо нещо не могат да бъдат съзнателни идеи, защото такива се раждат само чрез материалните процеси на човешкия мозък. Без мозък не съществува никакво съзнание. Следователно трябва да си представим, че на съзнателните идеи на човешкия дух отговаря нещо несъзнателно идейно в действителността. Както Хегел, Хартман разглежда идеята като действително в нещата, което съществува в тях на чисто възприемаемото, достъпно за сетивното наблюдение.
Обаче чистото идейно съдържание на нещата не би искало никога да произведе в тях един действителен процес.
Идеята за една топка не може да удари идеята за една друга топка. Също така идеята за една маса не може да произведе никаква впечатление върху човешкото око. Един действителен процес предполага една действителна сила. За да добием представа върху една такава сила, Хартман се позовава на Шопенхауер. Човек намира в собствената си душа една сила, чрез която той предава действителност на своите мисли, на своите решения, волята.
към текста >>
Следователно вън от нас в нещата царува една несъзнателна воля, която дава на
идеи
те възможност да се осъществят.
Човек намира в собствената си душа една сила, чрез която той предава действителност на своите мисли, на своите решения, волята. Така както волята се проявява в човешката душа, тя има като предпоставка съществуването на човешкия организъм. Чрез организма волята става съзнателна. Ако искаме да си представим в нещата една сила, ние можем да си я представим само подобна на волята, на единствената непосредствена позната за нас сила. Само че отново трябва да се абстрахираме от съзнанието.
Следователно вън от нас в нещата царува една несъзнателна воля, която дава на идеите възможност да се осъществят.
Волевото и идейното съдържание на света съставляват в тяхното съединение несъзнателната основа на света. Макар и в неговото идейно съдържание светът да показва една напълно логическа структура, той все пак дължи своето действително съществуване на нелогичната, неразумната вола. Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността. Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества. В света страданието надделява над удоволствието.
към текста >>
Волевото и
идей
ното съдържание на света съставляват в тяхното съединение несъзнателната основа на света.
Така както волята се проявява в човешката душа, тя има като предпоставка съществуването на човешкия организъм. Чрез организма волята става съзнателна. Ако искаме да си представим в нещата една сила, ние можем да си я представим само подобна на волята, на единствената непосредствена позната за нас сила. Само че отново трябва да се абстрахираме от съзнанието. Следователно вън от нас в нещата царува една несъзнателна воля, която дава на идеите възможност да се осъществят.
Волевото и идейното съдържание на света съставляват в тяхното съединение несъзнателната основа на света.
Макар и в неговото идейно съдържание светът да показва една напълно логическа структура, той все пак дължи своето действително съществуване на нелогичната, неразумната вола. Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността. Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества. В света страданието надделява над удоволствието. Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света.
към текста >>
Макар и в неговото
идей
но съдържание светът да показва една напълно логическа структура, той все пак дължи своето действително съществуване на нелогичната, неразумната вола.
Чрез организма волята става съзнателна. Ако искаме да си представим в нещата една сила, ние можем да си я представим само подобна на волята, на единствената непосредствена позната за нас сила. Само че отново трябва да се абстрахираме от съзнанието. Следователно вън от нас в нещата царува една несъзнателна воля, която дава на идеите възможност да се осъществят. Волевото и идейното съдържание на света съставляват в тяхното съединение несъзнателната основа на света.
Макар и в неговото идейно съдържание светът да показва една напълно логическа структура, той все пак дължи своето действително съществуване на нелогичната, неразумната вола.
Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността. Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества. В света страданието надделява над удоволствието. Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света. Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието.
към текста >>
Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния
идеен
свят.
В света страданието надделява над удоволствието. Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света. Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието. От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването. Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването.
Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния идеен свят.
Най-висшата морална задача на човека трябва да бъде тази, да съдейства за побеждаване на волята. Всеки културен напредък трябва да доведе накрая до това, да бъде произведено това побеждаване. Следователно човекът е морален, когато той взема участие в културния напредък, когато не желае за себе си нищо, а се посвещава безкористно на великото дело на освобождението от съществуването. Той ще върши несъмнено това, когато разбере, че неудоволствието трябва да бъде все по-голямо от удоволствието, следователно щастието е невъзможно. Само онзи може да желае по егоистичен начин щастието, който счита, че то е възможно.
към текста >>
Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво
идей
но течение.
В редица обширни съчинения и в голям брой монографии и статии Хартман е изградил всестранно своя светоглед. Тези съчинения крият в себе си духовни съкровища от извънредно голямо значение. Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна мисъл, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата. Това важи до особена висока степен за неговата "Феноменология на моралния живот", в която той излага и логическа връзка различните видове човешки морални учения. С това той даде един вид "Природознание" на различните морални гледни точки, минавайки от егоистичната гонитба на щастието през множество междинни степени до безкористното отдаване на всеобщия миров процес, чрез който божественото Първично същество се освобождава от злощастието на съществуването.
Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение.
Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно. Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи. /Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/. * * * Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността.
към текста >>
Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества
идей
ното съдържание е целесъобразно.
Тези съчинения крият в себе си духовни съкровища от извънредно голямо значение. Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна мисъл, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата. Това важи до особена висока степен за неговата "Феноменология на моралния живот", в която той излага и логическа връзка различните видове човешки морални учения. С това той даде един вид "Природознание" на различните морални гледни точки, минавайки от егоистичната гонитба на щастието през множество междинни степени до безкористното отдаване на всеобщия миров процес, чрез който божественото Първично същество се освобождава от злощастието на съществуването. Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение.
Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно.
Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи. /Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/. * * * Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността. Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел.
към текста >>
Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите
идеи
.
Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна мисъл, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата. Това важи до особена висока степен за неговата "Феноменология на моралния живот", в която той излага и логическа връзка различните видове човешки морални учения. С това той даде един вид "Природознание" на различните морални гледни точки, минавайки от егоистичната гонитба на щастието през множество междинни степени до безкористното отдаване на всеобщия миров процес, чрез който божественото Първично същество се освобождава от злощастието на съществуването. Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение. Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно.
Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи.
/Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/. * * * Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността. Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел. Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/.
към текста >>
Против такива
идей
ни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/.
Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи. /Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/. * * * Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността. Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел.
Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/.
Той счита, че съмнението не може да даде никаква основа за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати. "Познанието започва с доверието". Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз. Импулсите, които лежат в глъбините на развитието на духовния живот, изискват една такава сила на истината. Изследващата човешка душа чувства инстинктивно, че може да се счита задоволена само чрез една такава сила.
към текста >>
Такова доверие е проявило без съмнение новото време към
идеи
те, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз.
Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността. Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел. Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/. Той счита, че съмнението не може да даде никаква основа за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати. "Познанието започва с доверието".
Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз.
Импулсите, които лежат в глъбините на развитието на духовния живот, изискват една такава сила на истината. Изследващата човешка душа чувства инстинктивно, че може да се счита задоволена само чрез една такава сила. Но то не може да я намери в това, което може да роди от себе си като мисли за един светоглед. Произведенията на мислителния живот остават зад това, което душата изисква. Представите на естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението на външния свят.
към текста >>
Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие
идеи
, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра.
На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време. Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина. В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата. Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света. За целта е необходимо да се намери в самата душа една опорна точка на сигурността, която да носи така сигурно, както резултатите на естественонаучното изследване.
Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра.
Ние виждаме при философите из следователи стремежа към едно закотвяне на душевния живот в общата сграда на света. Обаче не може да се намери онази еластичност, която така да изгради представите върху душевния живот, че от това да се получат изгледи за едно решение на въпросите на душата. Ражда се несигурност върху истинското значение на това, което човек изживява като такъв в душата. Естествената наука в смисъла на Хекел проследява възприемаемите чрез сетивата природни процеси и вожда в душевния живот една по-висша степен на такива природни процеси. Други мислите ли намират, че във всичко, което душата възприема, са дадени само действията на непознати, никога познаваеми извънчовешки процеси.
към текста >>
Една философска мислова картина, която със своите
идеи
не може никъде да се издигне по-високо, отколкото позволява почвата на естествената наука, е тази на вилхелм Вундт /роден в 1832 г. /.
А един човек, който мисли подобно на Брентано, би искал да каже: "- За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото, знанието, че душата е волева монада между други волеви монади, е всичко друго, но не и едно истинско обезщетение". В много течения на по-новия живот на светогледите се забелязва един инстинктивен /живеещ в подсъзнанието на мислителя/ стремеж, да бъде намерена в себесъзнателния Аз една сила, която не е тази на Спиноза, Кант, Лайбниц и други, и чрез която този Аз ядката на човешката душа може да бъде представян така, че да се изяви положението на човека в течението и в развитието на света. Същевременно при тези светогледни течения се вижда, че средствата, които се използуват, за да се намери една такава сила, нямат достатъчно еластичност, за да изпълнят "надеждите на Платон и Аристотел /в смисъла на Брентано/ така, както отговаря на по-новите изисквания на душата. Философите стигат дотам, да развият мнение, как би искало да се отнася възприятието към нещата вън от душата, как се развиват и свързват представите, как се ражда споменът, как се отнасят чувството и волята към мисленето; обаче чрез собствения начин на мислене те си затварят вратата, когато се касае за "надеждите на Платон и Аристотел". Счита се, че чрез всичко, което би искало да се измисли върху тези "надежди", се накърняват веднага изискванията на една строга научност, които са поставени чрез естественонаучния начин на мислене.
Една философска мислова картина, която със своите идеи не може никъде да се издигне по-високо, отколкото позволява почвата на естествената наука, е тази на вилхелм Вундт /роден в 1832 г. /.
За Вундт философията е "общата наука", която има задачата да съедини в една безпротиворечива система познанията доставени от отделните науки". /Вундт, Система на философията, стр. 21/. По пътя, който се търси с една такава философия, е възможно само да бъдат продължени по-нататък ходовете на мислите създадени отделните науки, да бъдат те свързани и подредени в едно нагледно цяло. Това извърши Вундт, и тук той постъпва така, че отпечатъкът, който предава на своите идеи, е напълно зависим от навиците на мислене, които се създават у един мислител, който и както Вундт е познавач на отделните науки и една личност, която е разработила практически отделните области на знанието /например психофизическата част на психологията/. Погледът на Вундт е насочен към образа на света, който човешката душа изгражда чрез опита на сетивата, и върху представите, които душата изживява под впечатлението на този образ на света.
към текста >>
Това извърши Вундт, и тук той постъпва така, че отпечатъкът, който предава на своите
идеи
, е напълно зависим от навиците на мислене, които се създават у един мислител, който и както Вундт е познавач на отделните науки и една личност, която е разработила практически отделните области на знанието /например психофизическата част на психологията/.
Счита се, че чрез всичко, което би искало да се измисли върху тези "надежди", се накърняват веднага изискванията на една строга научност, които са поставени чрез естественонаучния начин на мислене. Една философска мислова картина, която със своите идеи не може никъде да се издигне по-високо, отколкото позволява почвата на естествената наука, е тази на вилхелм Вундт /роден в 1832 г. /. За Вундт философията е "общата наука", която има задачата да съедини в една безпротиворечива система познанията доставени от отделните науки". /Вундт, Система на философията, стр. 21/. По пътя, който се търси с една такава философия, е възможно само да бъдат продължени по-нататък ходовете на мислите създадени отделните науки, да бъдат те свързани и подредени в едно нагледно цяло.
Това извърши Вундт, и тук той постъпва така, че отпечатъкът, който предава на своите идеи, е напълно зависим от навиците на мислене, които се създават у един мислител, който и както Вундт е познавач на отделните науки и една личност, която е разработила практически отделните области на знанието /например психофизическата част на психологията/.
Погледът на Вундт е насочен към образа на света, който човешката душа изгражда чрез опита на сетивата, и върху представите, които душата изживява под впечатлението на този образ на света. Естественонаучният начин на мислене разглежда възприятията на сетивата така, че ги схваща като действия намиращи се вън от човека процеси. За Вундт този начин на мислене е в определен смисъл нещо самопонятно. Ето защо той счита за външна действителност онази, която се добива чрез понятия въз основа на сетивните възприятия. Следователно тази външна действителност не е изживявана; тя се предполага от душата по такъв начин, както се предполага: Вън от човека съществува някакъв процес, който действа върху окото и в окото, чрез неговата дейност, предизвиква усещането на светлината.
към текста >>
Поради това всъщност образът на света, който Вундт създава, е един "прост
идеен
образ" върху образа на природата на новия начин на мислене.
Мисленето не искаше да действа върху Хамерлинг така, както то действаше върху Хегел. За него то се явяваше само като "просто мислене", което не може да обхване в себе си битието, за да може, укрепено в себе си, да плува в морето на мировото съществуване; така Хамерлинг се отдаде на волята, в която мислеше, че чувства силата на битието; и укрепнал чрез обхванатата в Аза воля, Хамерлинг мислеше, че се потопява със силата на битието в един свят от волеви монади. Хамерлинг взема своята изходна точка от това, което в човека оживява непосредствено въпросите на мировите загадки както едно душевно чувство на глад. Вундт се оставя да бъде тласкан към поставянето на тези въпроси чрез всичко онова, което новото време е направило да узрее на широката почва на отделните науки. В начина, по който изхождайки той поставя въпросите, царува собствената сила и убеждение на тези науки; в това, което той трябва да донесе за тези въпроси, живеят при Хамерлинг насочващите сили на по-новото мислене, които премахват от това мислене силата да има изживявания в извора на съществуването.
Поради това всъщност образът на света, който Вундт създава, е един "прост идеен образ" върху образа на природата на новия начин на мислене.
Също и при Вундт само волята се оказва в човешката душа като един елемент, който не се оставя да бъде умъртвен от безсилието на човешкото мислене. Волята се натрапва на разглеждането на света така, че изглежда да се явява като всецаруваща в окръжността на съществуването. С Хамерлинг и Вундт в светогледното развитие на новото време стоят две личности, в душите на които действат силите, които това развитие е произвело в определени течения, за да овладеят с мисленето мировите загадки, които изживяването и науката поставят на човешката душа. И в двете личности тези сили действат така, че в тяхното развитие те не намират в самите себе си нищо, чрез което себесъзнателният Аз да се чувства в източника на съществуването. Напротив тези сили стигат до една точка, в която още могат да запазят за себе си нещо, което не може вече да се занимава с великите мирови загадки.
към текста >>
Целта на по-новото светогледно развитие е, да бъде изживяно в себесъзнателния Аз нещо, което да предаде битие и същност на
идеи
те на образа на света; охарактеризираните философски течения се оказват безсилни да стигнат до такъв живот, до такова битие.
Такива светогледи произлизат от естествения, неудържим стремеж, "който тласка хората въобще към изследването на истината и разрешението загадката на съществуването"; обаче служейки си за това разрешение със средствата, които според мнението на определени течения на епохата изглеждат като единствено оправдани, те проникват до едно разглеждане на нещата, сред което не съществуват вече никакви елементи на изживяването, за да произведат разрешението. Ние виждаме: В определена епоха мировите въпроси се поставят на човека по един напълно определен начин; той чувства инстинктивно това, което му предстои като задача. От него зависи да намери средствата на отговора. В поставянето в действие на тези средства той може да остане зад това, което в глъбините на развитието застава пред него като изискване. Философи, които се движат в такава дейност, представляват борбата за постигане на една цел, която не е още напълно обхваната в съзнанието.
Целта на по-новото светогледно развитие е, да бъде изживяно в себесъзнателния Аз нещо, което да предаде битие и същност на идеите на образа на света; охарактеризираните философски течения се оказват безсилни да стигнат до такъв живот, до такова битие.
Възприеманата мисъл не дава вече на Аза на себесъзнателната душа това, което да гарантира съществуване; за да може да вярва в тази гаранция така, както мислителите са вярвали в древна Гърция, този Аз се е отдалечил твърде много от почвата на природата; и той не е оживил още в себе си това, което някога тази природна почва му е гарантирала, без да изисква собствено душевно творчество.
към текста >>
17.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Единадесет години след издаването на Дарвиновата книга "Произходът на видовете" той излезе със своята книга "Моралност на Дарвинизма" /виена 1871 г./, в която постави по един обхватен начин новия
идеен
свят за основа на един етичен светоглед.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД Широки перспективи на светогледа и на устройването на живота се опита да разкрие изхождайки от дарвинизма австрийският мислител Вартоломеус Карнери /роден в 1821 г.
Единадесет години след издаването на Дарвиновата книга "Произходът на видовете" той излезе със своята книга "Моралност на Дарвинизма" /виена 1871 г./, в която постави по един обхватен начин новия идеен свят за основа на един етичен светоглед.
От тогава той постоянно полагаше усилия да изгради дарвинистичната етика. /виж неговите съчинения: "Полагане основите на етиката", 1881 г.; "Човекът като самоцел", 1878 г. и "Модерният човек. Опит за устройване едно поведение в живота", 1891 г. / Карнери се опитва да намери в образа на природата елементите, чрез които себесъзнателният Аз може да има представа за себе си в този образ.
към текста >>
Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни
идеи
, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот.
"Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването. Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние. Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека". /Биологически проблеми, стр. 222 и следв./.
Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот.
В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването.
към текста >>
Такива
идеи
се родиха в Ницше под влиянието на Шопенхауер, който поставяше необузданата, неуморна воля над внасящата ред представа, и чрез Рихард Вагнер, който като човек и художник изповядваше разбиранията на Шопенхауер.
"Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност. Той се отучил от ходенето и говоренето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха". Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко изкуство. Сократ е овладял този дионисийски стремеж благодарение на това, че е поставил ума като съдия над импулсите. Изречението "Добродетелта е изучаема" означава замяната на една обширна импулсивна култура чрез една разводнена, обяздена от мисленето култура.
Такива идеи се родиха в Ницше под влиянието на Шопенхауер, който поставяше необузданата, неуморна воля над внасящата ред представа, и чрез Рихард Вагнер, който като човек и художник изповядваше разбиранията на Шопенхауер.
Обаче, по своето същество, Ницше беше същевременно една съзерцателна природа. След като се беше отдал за известно време на възгледа за едно освобождение на света чрез красивата илюзия, той почувства този възглед като един чужд елемент в неговото собствено същество, който беше посаден в него чрез личното влияние на сприятелилия се с него Рихард Вагнер. Той се опита да се освободи от това идейно направление и да се отдаде на едно схващане на действителността отговарящо на неговата собствена природа. Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба. Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване.
към текста >>
Той се опита да се освободи от това
идей
но направление и да се отдаде на едно схващане на действителността отговарящо на неговата собствена природа.
Сократ е овладял този дионисийски стремеж благодарение на това, че е поставил ума като съдия над импулсите. Изречението "Добродетелта е изучаема" означава замяната на една обширна импулсивна култура чрез една разводнена, обяздена от мисленето култура. Такива идеи се родиха в Ницше под влиянието на Шопенхауер, който поставяше необузданата, неуморна воля над внасящата ред представа, и чрез Рихард Вагнер, който като човек и художник изповядваше разбиранията на Шопенхауер. Обаче, по своето същество, Ницше беше същевременно една съзерцателна природа. След като се беше отдал за известно време на възгледа за едно освобождение на света чрез красивата илюзия, той почувства този възглед като един чужд елемент в неговото собствено същество, който беше посаден в него чрез личното влияние на сприятелилия се с него Рихард Вагнер.
Той се опита да се освободи от това идейно направление и да се отдаде на едно схващане на действителността отговарящо на неговата собствена природа.
Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба. Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване. Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване.
към текста >>
Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си
идеи
те и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба.
Изречението "Добродетелта е изучаема" означава замяната на една обширна импулсивна култура чрез една разводнена, обяздена от мисленето култура. Такива идеи се родиха в Ницше под влиянието на Шопенхауер, който поставяше необузданата, неуморна воля над внасящата ред представа, и чрез Рихард Вагнер, който като човек и художник изповядваше разбиранията на Шопенхауер. Обаче, по своето същество, Ницше беше същевременно една съзерцателна природа. След като се беше отдал за известно време на възгледа за едно освобождение на света чрез красивата илюзия, той почувства този възглед като един чужд елемент в неговото собствено същество, който беше посаден в него чрез личното влияние на сприятелилия се с него Рихард Вагнер. Той се опита да се освободи от това идейно направление и да се отдаде на едно схващане на действителността отговарящо на неговата собствена природа.
Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба.
Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване. Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване. Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество.
към текста >>
Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските
идеи
, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля.
За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа.
Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля.
Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/. В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата.
към текста >>
То резюмира, обхваща фактите на външния свят в
идеи
, комбинира ги.
/Този последният употребява името "Хуманизъм": виж "Humanism" /1903 г. /; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на мисълта. Той отрича мисленето, което иска да остане в себе си, способността да роди нещо, което може да се докаже като истина, като оправдано чрез себе си познание. Човекът стои срещу процесите на света и трябва да действа. При това като помощник му служи мисленето.
То резюмира, обхваща фактите на външния свят в идеи, комбинира ги.
И най-добре са онези идеи, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света. В отношението на човека към света господар е волята, а не мисленето. В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година. Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите. Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост.
към текста >>
И най-добре са онези
идеи
, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света.
/; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на мисълта. Той отрича мисленето, което иска да остане в себе си, способността да роди нещо, което може да се докаже като истина, като оправдано чрез себе си познание. Човекът стои срещу процесите на света и трябва да действа. При това като помощник му служи мисленето. То резюмира, обхваща фактите на външния свят в идеи, комбинира ги.
И най-добре са онези идеи, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света.
В отношението на човека към света господар е волята, а не мисленето. В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година. Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите. Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост. Ако научното познание би стигнало до края на нещата, тогава ние бихме искали да живеем единствено чрез науката.
към текста >>
Този философ вижда в ръководните
идеи
, които човек си образува върху явленията на света, немислови образи, чрез които познаващата душа застава в една духовна действителност, а фикции, въображения, които го ръководят, когато се касае той да се ориентира в света.
При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз. Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент. Мисълта остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини. По същите пътища както прагматизма върви в Германия "Философията на "Като че ли" на Ханс Вайхингер /роден в 1852 г. /.
Този философ вижда в ръководните идеи, които човек си образува върху явленията на света, немислови образи, чрез които познаващата душа застава в една духовна действителност, а фикции, въображения, които го ръководят, когато се касае той да се ориентира в света.
"Атомът" например е не възприемаем. Човекът си образува мисълта за "атома". Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи.
към текста >>
И така е с всички ръководни
идеи
.
Този философ вижда в ръководните идеи, които човек си образува върху явленията на света, немислови образи, чрез които познаващата душа застава в една духовна действителност, а фикции, въображения, които го ръководят, когато се касае той да се ориентира в света. "Атомът" например е не възприемаем. Човекът си образува мисълта за "атома". Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред.
И така е с всички ръководни идеи.
Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност. С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването. Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа. Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли". Но както прагматизма така и философията на "Като че ли" са израснали от практиката на мисленето на епохата в която царува естественонаучният начин на мислене.
към текста >>
Неговите енергични и забележителни
идеи
са непосредствено насочени към човешкото същество.
Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши. Това, което още се роди, стана животно или растение...." Такъв един възглед се стреми да познае човека, който новата естествена наука постави на неговите собствени основи вън от природата -, за да намери след това в едно такова познание на човека нещо, което хвърля светлина върху заобикалящия човек свят. В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х. Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света.
Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество.
Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят.
към текста >>
18.
XI. За мистиката и мистиците
GA_28 Моят жизнен път
Струваше ми се, че мистикът е човек, който не се справя със света на
идеи
те, в който за мен се изразяваше духовното.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА За мистиката и мистиците В края на първия период от живота ми у мен възникна потребността да си изградя ясно определена позиция по отношение на някои тенденции в човешката душа. Една от тези тенденции беше мистиката. Но във вида, в който тя се явяваше пред душевния ми взор в различните епохи от духовното развитие на човечеството – в източната мъдрост, в неоплатонизма, в християнското средновековие, в кабалистичните стремления, – поради различната ми настройка ми беше доста трудно да си изработя някакво отношение към нея.
Струваше ми се, че мистикът е човек, който не се справя със света на идеите, в който за мен се изразяваше духовното.
Усещах като липса на истинска духовност, когато, за да постигне душевно удовлетворение от собствените си идеи, човек иска да се потопи в един вътрешен свят, лишен от идеи. В това не можех да видя път към светлината, а по-скоро поход към духовния мрак. Струваше ми се проява на безсилие в познанието, когато душата иска да стигне до духовната действителност, която реално сама не действа в идеите, обаче може да бъде изживяна от човека чрез тях, чрез бягство от идеите. И все пак нещо ме привличаше към мистическите стремежи на човечеството. Това беше начинът на вътрешното преживяване на мистиците.
към текста >>
Усещах като липса на истинска духовност, когато, за да постигне душевно удовлетворение от собствените си
идеи
, човек иска да се потопи в един вътрешен свят, лишен от
идеи
.
За мистиката и мистиците В края на първия период от живота ми у мен възникна потребността да си изградя ясно определена позиция по отношение на някои тенденции в човешката душа. Една от тези тенденции беше мистиката. Но във вида, в който тя се явяваше пред душевния ми взор в различните епохи от духовното развитие на човечеството – в източната мъдрост, в неоплатонизма, в християнското средновековие, в кабалистичните стремления, – поради различната ми настройка ми беше доста трудно да си изработя някакво отношение към нея. Струваше ми се, че мистикът е човек, който не се справя със света на идеите, в който за мен се изразяваше духовното.
Усещах като липса на истинска духовност, когато, за да постигне душевно удовлетворение от собствените си идеи, човек иска да се потопи в един вътрешен свят, лишен от идеи.
В това не можех да видя път към светлината, а по-скоро поход към духовния мрак. Струваше ми се проява на безсилие в познанието, когато душата иска да стигне до духовната действителност, която реално сама не действа в идеите, обаче може да бъде изживяна от човека чрез тях, чрез бягство от идеите. И все пак нещо ме привличаше към мистическите стремежи на човечеството. Това беше начинът на вътрешното преживяване на мистиците. Те искат да живеят във вътрешно си същество в жив контакт с източниците на човешкото битие, а не просто да ги гледат като нещо външно с помощта на наблюдение, опиращо се на идеите.
към текста >>
Струваше ми се проява на безсилие в познанието, когато душата иска да стигне до духовната действителност, която реално сама не действа в
идеи
те, обаче може да бъде изживяна от човека чрез тях, чрез бягство от
идеи
те.
Една от тези тенденции беше мистиката. Но във вида, в който тя се явяваше пред душевния ми взор в различните епохи от духовното развитие на човечеството – в източната мъдрост, в неоплатонизма, в християнското средновековие, в кабалистичните стремления, – поради различната ми настройка ми беше доста трудно да си изработя някакво отношение към нея. Струваше ми се, че мистикът е човек, който не се справя със света на идеите, в който за мен се изразяваше духовното. Усещах като липса на истинска духовност, когато, за да постигне душевно удовлетворение от собствените си идеи, човек иска да се потопи в един вътрешен свят, лишен от идеи. В това не можех да видя път към светлината, а по-скоро поход към духовния мрак.
Струваше ми се проява на безсилие в познанието, когато душата иска да стигне до духовната действителност, която реално сама не действа в идеите, обаче може да бъде изживяна от човека чрез тях, чрез бягство от идеите.
И все пак нещо ме привличаше към мистическите стремежи на човечеството. Това беше начинът на вътрешното преживяване на мистиците. Те искат да живеят във вътрешно си същество в жив контакт с източниците на човешкото битие, а не просто да ги гледат като нещо външно с помощта на наблюдение, опиращо се на идеите. Но също така ми беше ясно, че до подобен род вътрешно преживяване се стига и когато човек се спусне в глъбините на душата, с пълното ясно съдържание на света на идеите, вместо при вглъбяването да отхвърля това съдържание. Стремях се да внеса светлината на света на идеите в топлината на вътрешното преживяване.
към текста >>
Те искат да живеят във вътрешно си същество в жив контакт с източниците на човешкото битие, а не просто да ги гледат като нещо външно с помощта на наблюдение, опиращо се на
идеи
те.
Усещах като липса на истинска духовност, когато, за да постигне душевно удовлетворение от собствените си идеи, човек иска да се потопи в един вътрешен свят, лишен от идеи. В това не можех да видя път към светлината, а по-скоро поход към духовния мрак. Струваше ми се проява на безсилие в познанието, когато душата иска да стигне до духовната действителност, която реално сама не действа в идеите, обаче може да бъде изживяна от човека чрез тях, чрез бягство от идеите. И все пак нещо ме привличаше към мистическите стремежи на човечеството. Това беше начинът на вътрешното преживяване на мистиците.
Те искат да живеят във вътрешно си същество в жив контакт с източниците на човешкото битие, а не просто да ги гледат като нещо външно с помощта на наблюдение, опиращо се на идеите.
Но също така ми беше ясно, че до подобен род вътрешно преживяване се стига и когато човек се спусне в глъбините на душата, с пълното ясно съдържание на света на идеите, вместо при вглъбяването да отхвърля това съдържание. Стремях се да внеса светлината на света на идеите в топлината на вътрешното преживяване. Мистикът ми изглеждаше като човек, който не може да долови духа в идеите и затова вътрешно застива при мисълта за идеи. Студът, който преживява в идеите, го принуждава да търси топлината, от която се нуждае душата му, в освобождаване от идеите. За мен вътрешната топлина на душевното преживяване се появяваше точно тогава, когато запечатвах в ясни идеи първоначално неопределеното преживяване на духовния свят.
към текста >>
Но също така ми беше ясно, че до подобен род вътрешно преживяване се стига и когато човек се спусне в глъбините на душата, с пълното ясно съдържание на света на
идеи
те, вместо при вглъбяването да отхвърля това съдържание.
В това не можех да видя път към светлината, а по-скоро поход към духовния мрак. Струваше ми се проява на безсилие в познанието, когато душата иска да стигне до духовната действителност, която реално сама не действа в идеите, обаче може да бъде изживяна от човека чрез тях, чрез бягство от идеите. И все пак нещо ме привличаше към мистическите стремежи на човечеството. Това беше начинът на вътрешното преживяване на мистиците. Те искат да живеят във вътрешно си същество в жив контакт с източниците на човешкото битие, а не просто да ги гледат като нещо външно с помощта на наблюдение, опиращо се на идеите.
Но също така ми беше ясно, че до подобен род вътрешно преживяване се стига и когато човек се спусне в глъбините на душата, с пълното ясно съдържание на света на идеите, вместо при вглъбяването да отхвърля това съдържание.
Стремях се да внеса светлината на света на идеите в топлината на вътрешното преживяване. Мистикът ми изглеждаше като човек, който не може да долови духа в идеите и затова вътрешно застива при мисълта за идеи. Студът, който преживява в идеите, го принуждава да търси топлината, от която се нуждае душата му, в освобождаване от идеите. За мен вътрешната топлина на душевното преживяване се появяваше точно тогава, когато запечатвах в ясни идеи първоначално неопределеното преживяване на духовния свят. Често си казвах: „Как само не могат да разберат тези мистици топлотата, душевната интимност, която човек изпитва, когато живее в общение с духовно проникнатите идеи!
към текста >>
Стремях се да внеса светлината на света на
идеи
те в топлината на вътрешното преживяване.
Струваше ми се проява на безсилие в познанието, когато душата иска да стигне до духовната действителност, която реално сама не действа в идеите, обаче може да бъде изживяна от човека чрез тях, чрез бягство от идеите. И все пак нещо ме привличаше към мистическите стремежи на човечеството. Това беше начинът на вътрешното преживяване на мистиците. Те искат да живеят във вътрешно си същество в жив контакт с източниците на човешкото битие, а не просто да ги гледат като нещо външно с помощта на наблюдение, опиращо се на идеите. Но също така ми беше ясно, че до подобен род вътрешно преживяване се стига и когато човек се спусне в глъбините на душата, с пълното ясно съдържание на света на идеите, вместо при вглъбяването да отхвърля това съдържание.
Стремях се да внеса светлината на света на идеите в топлината на вътрешното преживяване.
Мистикът ми изглеждаше като човек, който не може да долови духа в идеите и затова вътрешно застива при мисълта за идеи. Студът, който преживява в идеите, го принуждава да търси топлината, от която се нуждае душата му, в освобождаване от идеите. За мен вътрешната топлина на душевното преживяване се появяваше точно тогава, когато запечатвах в ясни идеи първоначално неопределеното преживяване на духовния свят. Често си казвах: „Как само не могат да разберат тези мистици топлотата, душевната интимност, която човек изпитва, когато живее в общение с духовно проникнатите идеи! “ За мен този жив контакт с идеите винаги беше начин за лично общуване с духовния свят.
към текста >>
Мистикът ми изглеждаше като човек, който не може да долови духа в
идеи
те и затова вътрешно застива при мисълта за
идеи
.
И все пак нещо ме привличаше към мистическите стремежи на човечеството. Това беше начинът на вътрешното преживяване на мистиците. Те искат да живеят във вътрешно си същество в жив контакт с източниците на човешкото битие, а не просто да ги гледат като нещо външно с помощта на наблюдение, опиращо се на идеите. Но също така ми беше ясно, че до подобен род вътрешно преживяване се стига и когато човек се спусне в глъбините на душата, с пълното ясно съдържание на света на идеите, вместо при вглъбяването да отхвърля това съдържание. Стремях се да внеса светлината на света на идеите в топлината на вътрешното преживяване.
Мистикът ми изглеждаше като човек, който не може да долови духа в идеите и затова вътрешно застива при мисълта за идеи.
Студът, който преживява в идеите, го принуждава да търси топлината, от която се нуждае душата му, в освобождаване от идеите. За мен вътрешната топлина на душевното преживяване се появяваше точно тогава, когато запечатвах в ясни идеи първоначално неопределеното преживяване на духовния свят. Често си казвах: „Как само не могат да разберат тези мистици топлотата, душевната интимност, която човек изпитва, когато живее в общение с духовно проникнатите идеи! “ За мен този жив контакт с идеите винаги беше начин за лично общуване с духовния свят. Струваше ми се, че мистикът укрепва позицията на материалистически настроения наблюдател на природата, а не я отслабва.
към текста >>
Студът, който преживява в
идеи
те, го принуждава да търси топлината, от която се нуждае душата му, в освобождаване от
идеи
те.
Това беше начинът на вътрешното преживяване на мистиците. Те искат да живеят във вътрешно си същество в жив контакт с източниците на човешкото битие, а не просто да ги гледат като нещо външно с помощта на наблюдение, опиращо се на идеите. Но също така ми беше ясно, че до подобен род вътрешно преживяване се стига и когато човек се спусне в глъбините на душата, с пълното ясно съдържание на света на идеите, вместо при вглъбяването да отхвърля това съдържание. Стремях се да внеса светлината на света на идеите в топлината на вътрешното преживяване. Мистикът ми изглеждаше като човек, който не може да долови духа в идеите и затова вътрешно застива при мисълта за идеи.
Студът, който преживява в идеите, го принуждава да търси топлината, от която се нуждае душата му, в освобождаване от идеите.
За мен вътрешната топлина на душевното преживяване се появяваше точно тогава, когато запечатвах в ясни идеи първоначално неопределеното преживяване на духовния свят. Често си казвах: „Как само не могат да разберат тези мистици топлотата, душевната интимност, която човек изпитва, когато живее в общение с духовно проникнатите идеи! “ За мен този жив контакт с идеите винаги беше начин за лично общуване с духовния свят. Струваше ми се, че мистикът укрепва позицията на материалистически настроения наблюдател на природата, а не я отслабва. Той отхвърля наблюдението на духовния свят, защото или изобщо не признава неговото съществуване, или пък понеже смята, че човешкото познание е годно единствено за сетивно възприемаемото.
към текста >>
За мен вътрешната топлина на душевното преживяване се появяваше точно тогава, когато запечатвах в ясни
идеи
първоначално неопределеното преживяване на духовния свят.
Те искат да живеят във вътрешно си същество в жив контакт с източниците на човешкото битие, а не просто да ги гледат като нещо външно с помощта на наблюдение, опиращо се на идеите. Но също така ми беше ясно, че до подобен род вътрешно преживяване се стига и когато човек се спусне в глъбините на душата, с пълното ясно съдържание на света на идеите, вместо при вглъбяването да отхвърля това съдържание. Стремях се да внеса светлината на света на идеите в топлината на вътрешното преживяване. Мистикът ми изглеждаше като човек, който не може да долови духа в идеите и затова вътрешно застива при мисълта за идеи. Студът, който преживява в идеите, го принуждава да търси топлината, от която се нуждае душата му, в освобождаване от идеите.
За мен вътрешната топлина на душевното преживяване се появяваше точно тогава, когато запечатвах в ясни идеи първоначално неопределеното преживяване на духовния свят.
Често си казвах: „Как само не могат да разберат тези мистици топлотата, душевната интимност, която човек изпитва, когато живее в общение с духовно проникнатите идеи! “ За мен този жив контакт с идеите винаги беше начин за лично общуване с духовния свят. Струваше ми се, че мистикът укрепва позицията на материалистически настроения наблюдател на природата, а не я отслабва. Той отхвърля наблюдението на духовния свят, защото или изобщо не признава неговото съществуване, или пък понеже смята, че човешкото познание е годно единствено за сетивно възприемаемото. Той поставя граници на познанието там, където такива има сетивното възприятие.
към текста >>
Често си казвах: „Как само не могат да разберат тези мистици топлотата, душевната интимност, която човек изпитва, когато живее в общение с духовно проникнатите
идеи
!
Но също така ми беше ясно, че до подобен род вътрешно преживяване се стига и когато човек се спусне в глъбините на душата, с пълното ясно съдържание на света на идеите, вместо при вглъбяването да отхвърля това съдържание. Стремях се да внеса светлината на света на идеите в топлината на вътрешното преживяване. Мистикът ми изглеждаше като човек, който не може да долови духа в идеите и затова вътрешно застива при мисълта за идеи. Студът, който преживява в идеите, го принуждава да търси топлината, от която се нуждае душата му, в освобождаване от идеите. За мен вътрешната топлина на душевното преживяване се появяваше точно тогава, когато запечатвах в ясни идеи първоначално неопределеното преживяване на духовния свят.
Често си казвах: „Как само не могат да разберат тези мистици топлотата, душевната интимност, която човек изпитва, когато живее в общение с духовно проникнатите идеи!
“ За мен този жив контакт с идеите винаги беше начин за лично общуване с духовния свят. Струваше ми се, че мистикът укрепва позицията на материалистически настроения наблюдател на природата, а не я отслабва. Той отхвърля наблюдението на духовния свят, защото или изобщо не признава неговото съществуване, или пък понеже смята, че човешкото познание е годно единствено за сетивно възприемаемото. Той поставя граници на познанието там, където такива има сетивното възприятие. По отношение на човешкото познание посредством идеи обикновеният мистик е на едно мнение с материалиста.
към текста >>
“ За мен този жив контакт с
идеи
те винаги беше начин за лично общуване с духовния свят.
Стремях се да внеса светлината на света на идеите в топлината на вътрешното преживяване. Мистикът ми изглеждаше като човек, който не може да долови духа в идеите и затова вътрешно застива при мисълта за идеи. Студът, който преживява в идеите, го принуждава да търси топлината, от която се нуждае душата му, в освобождаване от идеите. За мен вътрешната топлина на душевното преживяване се появяваше точно тогава, когато запечатвах в ясни идеи първоначално неопределеното преживяване на духовния свят. Често си казвах: „Как само не могат да разберат тези мистици топлотата, душевната интимност, която човек изпитва, когато живее в общение с духовно проникнатите идеи!
“ За мен този жив контакт с идеите винаги беше начин за лично общуване с духовния свят.
Струваше ми се, че мистикът укрепва позицията на материалистически настроения наблюдател на природата, а не я отслабва. Той отхвърля наблюдението на духовния свят, защото или изобщо не признава неговото съществуване, или пък понеже смята, че човешкото познание е годно единствено за сетивно възприемаемото. Той поставя граници на познанието там, където такива има сетивното възприятие. По отношение на човешкото познание посредством идеи обикновеният мистик е на едно мнение с материалиста. Той твърди, че идеи те не стигат до духовното и затова този, който прибягва до идеи в познанието, винаги си остава извън духовното.
към текста >>
По отношение на човешкото познание посредством
идеи
обикновеният мистик е на едно мнение с материалиста.
Често си казвах: „Как само не могат да разберат тези мистици топлотата, душевната интимност, която човек изпитва, когато живее в общение с духовно проникнатите идеи! “ За мен този жив контакт с идеите винаги беше начин за лично общуване с духовния свят. Струваше ми се, че мистикът укрепва позицията на материалистически настроения наблюдател на природата, а не я отслабва. Той отхвърля наблюдението на духовния свят, защото или изобщо не признава неговото съществуване, или пък понеже смята, че човешкото познание е годно единствено за сетивно възприемаемото. Той поставя граници на познанието там, където такива има сетивното възприятие.
По отношение на човешкото познание посредством идеи обикновеният мистик е на едно мнение с материалиста.
Той твърди, че идеи те не стигат до духовното и затова този, който прибягва до идеи в познанието, винаги си остава извън духовното. Но тъй като желае да стигне до духа, той се обръща към едно свободно от идеи вътрешно преживяване. Така той отдава право на материалистическия наблюдател на природата, като ограничава познанието посредством идеи до познаване на чисто природното. Ако обаче човек навлезе във вътрешния свят на душата си, без да вземе идеите със себе си, той стига до вътрешната област на чистото чувстване. Тогава такъв човек казва, че духовното не може да се постигне по пътя, който в обикновения живот се нарича път на познанието.
към текста >>
Той твърди, че
идеи
те не стигат до духовното и затова този, който прибягва до
идеи
в познанието, винаги си остава извън духовното.
“ За мен този жив контакт с идеите винаги беше начин за лично общуване с духовния свят. Струваше ми се, че мистикът укрепва позицията на материалистически настроения наблюдател на природата, а не я отслабва. Той отхвърля наблюдението на духовния свят, защото или изобщо не признава неговото съществуване, или пък понеже смята, че човешкото познание е годно единствено за сетивно възприемаемото. Той поставя граници на познанието там, където такива има сетивното възприятие. По отношение на човешкото познание посредством идеи обикновеният мистик е на едно мнение с материалиста.
Той твърди, че идеи те не стигат до духовното и затова този, който прибягва до идеи в познанието, винаги си остава извън духовното.
Но тъй като желае да стигне до духа, той се обръща към едно свободно от идеи вътрешно преживяване. Така той отдава право на материалистическия наблюдател на природата, като ограничава познанието посредством идеи до познаване на чисто природното. Ако обаче човек навлезе във вътрешния свят на душата си, без да вземе идеите със себе си, той стига до вътрешната област на чистото чувстване. Тогава такъв човек казва, че духовното не може да се постигне по пътя, който в обикновения живот се нарича път на познанието. И твърди, че за да се преживее духовното, от сферата на познанието трябва да се потопим в тази на чувствата.
към текста >>
Но тъй като желае да стигне до духа, той се обръща към едно свободно от
идеи
вътрешно преживяване.
Струваше ми се, че мистикът укрепва позицията на материалистически настроения наблюдател на природата, а не я отслабва. Той отхвърля наблюдението на духовния свят, защото или изобщо не признава неговото съществуване, или пък понеже смята, че човешкото познание е годно единствено за сетивно възприемаемото. Той поставя граници на познанието там, където такива има сетивното възприятие. По отношение на човешкото познание посредством идеи обикновеният мистик е на едно мнение с материалиста. Той твърди, че идеи те не стигат до духовното и затова този, който прибягва до идеи в познанието, винаги си остава извън духовното.
Но тъй като желае да стигне до духа, той се обръща към едно свободно от идеи вътрешно преживяване.
Така той отдава право на материалистическия наблюдател на природата, като ограничава познанието посредством идеи до познаване на чисто природното. Ако обаче човек навлезе във вътрешния свят на душата си, без да вземе идеите със себе си, той стига до вътрешната област на чистото чувстване. Тогава такъв човек казва, че духовното не може да се постигне по пътя, който в обикновения живот се нарича път на познанието. И твърди, че за да се преживее духовното, от сферата на познанието трябва да се потопим в тази на чувствата. Материалистическият наблюдател на природата може да се съгласи с подобно виждане, освен ако, разбира се, не смята всички приказки за духа за фантасмагорична игра на думи,
към текста >>
Така той отдава право на материалистическия наблюдател на природата, като ограничава познанието посредством
идеи
до познаване на чисто природното.
Той отхвърля наблюдението на духовния свят, защото или изобщо не признава неговото съществуване, или пък понеже смята, че човешкото познание е годно единствено за сетивно възприемаемото. Той поставя граници на познанието там, където такива има сетивното възприятие. По отношение на човешкото познание посредством идеи обикновеният мистик е на едно мнение с материалиста. Той твърди, че идеи те не стигат до духовното и затова този, който прибягва до идеи в познанието, винаги си остава извън духовното. Но тъй като желае да стигне до духа, той се обръща към едно свободно от идеи вътрешно преживяване.
Така той отдава право на материалистическия наблюдател на природата, като ограничава познанието посредством идеи до познаване на чисто природното.
Ако обаче човек навлезе във вътрешния свят на душата си, без да вземе идеите със себе си, той стига до вътрешната област на чистото чувстване. Тогава такъв човек казва, че духовното не може да се постигне по пътя, който в обикновения живот се нарича път на познанието. И твърди, че за да се преживее духовното, от сферата на познанието трябва да се потопим в тази на чувствата. Материалистическият наблюдател на природата може да се съгласи с подобно виждане, освен ако, разбира се, не смята всички приказки за духа за фантасмагорична игра на думи, които не означават нищо съществено.
към текста >>
Ако обаче човек навлезе във вътрешния свят на душата си, без да вземе
идеи
те със себе си, той стига до вътрешната област на чистото чувстване.
Той поставя граници на познанието там, където такива има сетивното възприятие. По отношение на човешкото познание посредством идеи обикновеният мистик е на едно мнение с материалиста. Той твърди, че идеи те не стигат до духовното и затова този, който прибягва до идеи в познанието, винаги си остава извън духовното. Но тъй като желае да стигне до духа, той се обръща към едно свободно от идеи вътрешно преживяване. Така той отдава право на материалистическия наблюдател на природата, като ограничава познанието посредством идеи до познаване на чисто природното.
Ако обаче човек навлезе във вътрешния свят на душата си, без да вземе идеите със себе си, той стига до вътрешната област на чистото чувстване.
Тогава такъв човек казва, че духовното не може да се постигне по пътя, който в обикновения живот се нарича път на познанието. И твърди, че за да се преживее духовното, от сферата на познанието трябва да се потопим в тази на чувствата. Материалистическият наблюдател на природата може да се съгласи с подобно виждане, освен ако, разбира се, не смята всички приказки за духа за фантасмагорична игра на думи, които не означават нищо съществено. Тогава в своя обърнат към сетивното идеен свят той ще види единствената оправдана познавателна основа, а в мистичното отношение на човека към духа – нещо чисто субективно, към което или имаме склонност, или не, според това как сме предразположени, за което обаче във всеки случай не може да се говори по същия начин, както за съдържанието на едно „достоверно познание“.
към текста >>
Тогава в своя обърнат към сетивното
идеен
свят той ще види единствената оправдана познавателна основа, а в мистичното отношение на човека към духа – нещо чисто субективно, към което или имаме склонност, или не, според това как сме предразположени, за което обаче във всеки случай не може да се говори по същия начин, както за съдържанието на едно „достоверно познание“.
Ако обаче човек навлезе във вътрешния свят на душата си, без да вземе идеите със себе си, той стига до вътрешната област на чистото чувстване. Тогава такъв човек казва, че духовното не може да се постигне по пътя, който в обикновения живот се нарича път на познанието. И твърди, че за да се преживее духовното, от сферата на познанието трябва да се потопим в тази на чувствата. Материалистическият наблюдател на природата може да се съгласи с подобно виждане, освен ако, разбира се, не смята всички приказки за духа за фантасмагорична игра на думи, които не означават нищо съществено.
Тогава в своя обърнат към сетивното идеен свят той ще види единствената оправдана познавателна основа, а в мистичното отношение на човека към духа – нещо чисто субективно, към което или имаме склонност, или не, според това как сме предразположени, за което обаче във всеки случай не може да се говори по същия начин, както за съдържанието на едно „достоверно познание“.
Защото отношението на човека към духовното се приписва изцяло на „субективните усещания“. Докато разглеждах тези неща с душевния си взор, в душата ми все повече укрепваха силите, намиращи се във вътрешна опозиция на мистиката. Възприемането на духовното във вътрешното душевно преживяване за мен беше много посигурно, отколкото възприемането на сетивното. Да поставям граници на познанието пред това душевно преживяване за мен представляваше невъзможност. Чистия път на чувствата към духовното отхвърлях с абсолютна решителност.
към текста >>
Търсех общуване с духа чрез осветените от него
идеи
по същия начин, както мистикът чрез общуване с нещо, изпразнено от
идеи
.
Докато разглеждах тези неща с душевния си взор, в душата ми все повече укрепваха силите, намиращи се във вътрешна опозиция на мистиката. Възприемането на духовното във вътрешното душевно преживяване за мен беше много посигурно, отколкото възприемането на сетивното. Да поставям граници на познанието пред това душевно преживяване за мен представляваше невъзможност. Чистия път на чувствата към духовното отхвърлях с абсолютна решителност. И все пак, когато си помислех за начина, по който преживява мистикът, отново усещах далечно сродство със собственото ми отношение към духовния свят.
Търсех общуване с духа чрез осветените от него идеи по същия начин, както мистикът чрез общуване с нещо, изпразнено от идеи.
Можех също така да кажа, че моето разбиране почива върху „мистическо“ преживяване на идеите. В собственото си вътрешно същество да придам на този душевен конфликт яснота, която след това да ме изведе над него, не представляваше голяма трудност. Защото истинското виждане на духовното хвърля светлина върху сферата на приложимост на идеите и поставя пред субективното неговите граници. Като наблюдател на духовното човек знае, че субективното престава да функционира, когато самата душа се превърне във възприятиен орган на духовния свят. Но трудността се получаваше от това, че в съчиненията си трябваше да намеря формите на изказ за своите виждания.
към текста >>
Можех също така да кажа, че моето разбиране почива върху „мистическо“ преживяване на
идеи
те.
Възприемането на духовното във вътрешното душевно преживяване за мен беше много посигурно, отколкото възприемането на сетивното. Да поставям граници на познанието пред това душевно преживяване за мен представляваше невъзможност. Чистия път на чувствата към духовното отхвърлях с абсолютна решителност. И все пак, когато си помислех за начина, по който преживява мистикът, отново усещах далечно сродство със собственото ми отношение към духовния свят. Търсех общуване с духа чрез осветените от него идеи по същия начин, както мистикът чрез общуване с нещо, изпразнено от идеи.
Можех също така да кажа, че моето разбиране почива върху „мистическо“ преживяване на идеите.
В собственото си вътрешно същество да придам на този душевен конфликт яснота, която след това да ме изведе над него, не представляваше голяма трудност. Защото истинското виждане на духовното хвърля светлина върху сферата на приложимост на идеите и поставя пред субективното неговите граници. Като наблюдател на духовното човек знае, че субективното престава да функционира, когато самата душа се превърне във възприятиен орган на духовния свят. Но трудността се получаваше от това, че в съчиненията си трябваше да намеря формите на изказ за своите виждания. Човек не може толкова лесно да намери нова форма за изразяване на наблюдение, непознато на читателите.
към текста >>
Защото истинското виждане на духовното хвърля светлина върху сферата на приложимост на
идеи
те и поставя пред субективното неговите граници.
Чистия път на чувствата към духовното отхвърлях с абсолютна решителност. И все пак, когато си помислех за начина, по който преживява мистикът, отново усещах далечно сродство със собственото ми отношение към духовния свят. Търсех общуване с духа чрез осветените от него идеи по същия начин, както мистикът чрез общуване с нещо, изпразнено от идеи. Можех също така да кажа, че моето разбиране почива върху „мистическо“ преживяване на идеите. В собственото си вътрешно същество да придам на този душевен конфликт яснота, която след това да ме изведе над него, не представляваше голяма трудност.
Защото истинското виждане на духовното хвърля светлина върху сферата на приложимост на идеите и поставя пред субективното неговите граници.
Като наблюдател на духовното човек знае, че субективното престава да функционира, когато самата душа се превърне във възприятиен орган на духовния свят. Но трудността се получаваше от това, че в съчиненията си трябваше да намеря формите на изказ за своите виждания. Човек не може толкова лесно да намери нова форма за изразяване на наблюдение, непознато на читателите. Имах следния избор: да приведа това, което намирам за необходимо да кажа, или в по-голяма степен към формите, общоприети в областта на наблюдението на природата, или към тези, употребявани от по-склонните към мистическо усещане автори. Струваше ми се, че с използване на последния метод тези затруднения няма да изчезнат.
към текста >>
Стигнах до извода, че формите на изразяване, приети в областта на естествознанието, се отличават с богато съдържание на
идеи
, даже и ако това съдържание отначало е материалистическо.
Като наблюдател на духовното човек знае, че субективното престава да функционира, когато самата душа се превърне във възприятиен орган на духовния свят. Но трудността се получаваше от това, че в съчиненията си трябваше да намеря формите на изказ за своите виждания. Човек не може толкова лесно да намери нова форма за изразяване на наблюдение, непознато на читателите. Имах следния избор: да приведа това, което намирам за необходимо да кажа, или в по-голяма степен към формите, общоприети в областта на наблюдението на природата, или към тези, употребявани от по-склонните към мистическо усещане автори. Струваше ми се, че с използване на последния метод тези затруднения няма да изчезнат.
Стигнах до извода, че формите на изразяване, приети в областта на естествознанието, се отличават с богато съдържание на идеи, даже и ако това съдържание отначало е материалистическо.
Исках да формулирам идеи, които да охарактеризират духовното по начин, подобен на този, по който естественонаучните идеи характеризират сетивно възприемаемото. Благодарение на това усещане щеше да ми се удаде да запазя идейния характер на всичко, което трябваше да изразя. Същото ми се струваше невъзможно с използване на мистически форми. Защото те насочват основно не към това, което съществува реално извън човека, а само описват субективните преживявания в човека. Стремях се не да описвам човешки преживявания, а да покажа как чрез духовните органи в човека се разкрива духовният свят.
към текста >>
Исках да формулирам
идеи
, които да охарактеризират духовното по начин, подобен на този, по който естественонаучните
идеи
характеризират сетивно възприемаемото.
Но трудността се получаваше от това, че в съчиненията си трябваше да намеря формите на изказ за своите виждания. Човек не може толкова лесно да намери нова форма за изразяване на наблюдение, непознато на читателите. Имах следния избор: да приведа това, което намирам за необходимо да кажа, или в по-голяма степен към формите, общоприети в областта на наблюдението на природата, или към тези, употребявани от по-склонните към мистическо усещане автори. Струваше ми се, че с използване на последния метод тези затруднения няма да изчезнат. Стигнах до извода, че формите на изразяване, приети в областта на естествознанието, се отличават с богато съдържание на идеи, даже и ако това съдържание отначало е материалистическо.
Исках да формулирам идеи, които да охарактеризират духовното по начин, подобен на този, по който естественонаучните идеи характеризират сетивно възприемаемото.
Благодарение на това усещане щеше да ми се удаде да запазя идейния характер на всичко, което трябваше да изразя. Същото ми се струваше невъзможно с използване на мистически форми. Защото те насочват основно не към това, което съществува реално извън човека, а само описват субективните преживявания в човека. Стремях се не да описвам човешки преживявания, а да покажа как чрез духовните органи в човека се разкрива духовният свят. Изхождайки от такива основни съображения, се оформиха идеите, от които по-късно се разви „Философия на свободата“.
към текста >>
Благодарение на това усещане щеше да ми се удаде да запазя
идей
ния характер на всичко, което трябваше да изразя.
Човек не може толкова лесно да намери нова форма за изразяване на наблюдение, непознато на читателите. Имах следния избор: да приведа това, което намирам за необходимо да кажа, или в по-голяма степен към формите, общоприети в областта на наблюдението на природата, или към тези, употребявани от по-склонните към мистическо усещане автори. Струваше ми се, че с използване на последния метод тези затруднения няма да изчезнат. Стигнах до извода, че формите на изразяване, приети в областта на естествознанието, се отличават с богато съдържание на идеи, даже и ако това съдържание отначало е материалистическо. Исках да формулирам идеи, които да охарактеризират духовното по начин, подобен на този, по който естественонаучните идеи характеризират сетивно възприемаемото.
Благодарение на това усещане щеше да ми се удаде да запазя идейния характер на всичко, което трябваше да изразя.
Същото ми се струваше невъзможно с използване на мистически форми. Защото те насочват основно не към това, което съществува реално извън човека, а само описват субективните преживявания в човека. Стремях се не да описвам човешки преживявания, а да покажа как чрез духовните органи в човека се разкрива духовният свят. Изхождайки от такива основни съображения, се оформиха идеите, от които по-късно се разви „Философия на свободата“. Не желаех да позволя на никакви мистични настроения да станат доминантни у мен при формулирането на тези идеи, въпреки че ми беше ясно, че най-дълбокото преживяване на това, което би трябвало да се прояви в идеи, във вътрешността на душата е подобно на вътрешното усещане на мистика.
към текста >>
Изхождайки от такива основни съображения, се оформиха
идеи
те, от които по-късно се разви „Философия на свободата“.
Исках да формулирам идеи, които да охарактеризират духовното по начин, подобен на този, по който естественонаучните идеи характеризират сетивно възприемаемото. Благодарение на това усещане щеше да ми се удаде да запазя идейния характер на всичко, което трябваше да изразя. Същото ми се струваше невъзможно с използване на мистически форми. Защото те насочват основно не към това, което съществува реално извън човека, а само описват субективните преживявания в човека. Стремях се не да описвам човешки преживявания, а да покажа как чрез духовните органи в човека се разкрива духовният свят.
Изхождайки от такива основни съображения, се оформиха идеите, от които по-късно се разви „Философия на свободата“.
Не желаех да позволя на никакви мистични настроения да станат доминантни у мен при формулирането на тези идеи, въпреки че ми беше ясно, че най-дълбокото преживяване на това, което би трябвало да се прояви в идеи, във вътрешността на душата е подобно на вътрешното усещане на мистика. Но все пак съществуваше разликата, че в моя начин на представяне на нещата човекът сякаш се отрича от себе си и привежда външния духовен свят към обективно проявление в себе си, докато мистикът усилва собствения си вътрешен живот и вследствие на това заличава истинската форма на обективно духовното.
към текста >>
Не желаех да позволя на никакви мистични настроения да станат доминантни у мен при формулирането на тези
идеи
, въпреки че ми беше ясно, че най-дълбокото преживяване на това, което би трябвало да се прояви в
идеи
, във вътрешността на душата е подобно на вътрешното усещане на мистика.
Благодарение на това усещане щеше да ми се удаде да запазя идейния характер на всичко, което трябваше да изразя. Същото ми се струваше невъзможно с използване на мистически форми. Защото те насочват основно не към това, което съществува реално извън човека, а само описват субективните преживявания в човека. Стремях се не да описвам човешки преживявания, а да покажа как чрез духовните органи в човека се разкрива духовният свят. Изхождайки от такива основни съображения, се оформиха идеите, от които по-късно се разви „Философия на свободата“.
Не желаех да позволя на никакви мистични настроения да станат доминантни у мен при формулирането на тези идеи, въпреки че ми беше ясно, че най-дълбокото преживяване на това, което би трябвало да се прояви в идеи, във вътрешността на душата е подобно на вътрешното усещане на мистика.
Но все пак съществуваше разликата, че в моя начин на представяне на нещата човекът сякаш се отрича от себе си и привежда външния духовен свят към обективно проявление в себе си, докато мистикът усилва собствения си вътрешен живот и вследствие на това заличава истинската форма на обективно духовното.
към текста >>
19.
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер
GA_28 Моят жизнен път
За мен беше преживяване, че човешкото същество би могло да има откровение, когато постигне съгласуване със самото себе си в живо духовно съзнание и че тогава чрез преживяването на
идеи
те това откровение би могло да получи битие в човека.
Това реално внедряване в духовния живот той посочва като нещо по-висше в сравнение с изработването на мисловно съдържание единствено чрез философията. От Платон към Христос като към осъществяването на нещо въжделено – така би могло да се определи това, което се съдържа в изложението на Щайн. След това той проследява влиянието на платонизма в християнското развитие на светогледите. Щайн е на мнение, че откровението е дало от отвън съдържанието на човешкия стремеж към светогледи. Тук не можех да се съглася с него.
За мен беше преживяване, че човешкото същество би могло да има откровение, когато постигне съгласуване със самото себе си в живо духовно съзнание и че тогава чрез преживяването на идеите това откровение би могло да получи битие в човека.
Но в книгата усещах нещо, което ме привлича. Реалният живот на духа зад този на идеите, ако и във форма, която да не беше моята, тук се явяваше импулс към всеобхватно историческо-философско изложение. Платон, великият носител на света на идеите, който с копнеж очаква своето осъществяване чрез Христовия импулс – да се представи това е смисълът на книгата на Щайн. Въпреки противоречието, в което се намирах по отношение на нея, тази книга ми беше по-близка от цялата философия, добиваща съдържание, изхождайки единствено от понятия и сетивен опит. При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят.
към текста >>
Реалният живот на духа зад този на
идеи
те, ако и във форма, която да не беше моята, тук се явяваше импулс към всеобхватно историческо-философско изложение.
След това той проследява влиянието на платонизма в християнското развитие на светогледите. Щайн е на мнение, че откровението е дало от отвън съдържанието на човешкия стремеж към светогледи. Тук не можех да се съглася с него. За мен беше преживяване, че човешкото същество би могло да има откровение, когато постигне съгласуване със самото себе си в живо духовно съзнание и че тогава чрез преживяването на идеите това откровение би могло да получи битие в човека. Но в книгата усещах нещо, което ме привлича.
Реалният живот на духа зад този на идеите, ако и във форма, която да не беше моята, тук се явяваше импулс към всеобхватно историческо-философско изложение.
Платон, великият носител на света на идеите, който с копнеж очаква своето осъществяване чрез Христовия импулс – да се представи това е смисълът на книгата на Щайн. Въпреки противоречието, в което се намирах по отношение на нея, тази книга ми беше по-близка от цялата философия, добиваща съдържание, изхождайки единствено от понятия и сетивен опит. При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят. Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на идеализма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн. Той не разглежда платонизма като идеен остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството.
към текста >>
Платон, великият носител на света на
идеи
те, който с копнеж очаква своето осъществяване чрез Христовия импулс – да се представи това е смисълът на книгата на Щайн.
Щайн е на мнение, че откровението е дало от отвън съдържанието на човешкия стремеж към светогледи. Тук не можех да се съглася с него. За мен беше преживяване, че човешкото същество би могло да има откровение, когато постигне съгласуване със самото себе си в живо духовно съзнание и че тогава чрез преживяването на идеите това откровение би могло да получи битие в човека. Но в книгата усещах нещо, което ме привлича. Реалният живот на духа зад този на идеите, ако и във форма, която да не беше моята, тук се явяваше импулс към всеобхватно историческо-философско изложение.
Платон, великият носител на света на идеите, който с копнеж очаква своето осъществяване чрез Христовия импулс – да се представи това е смисълът на книгата на Щайн.
Въпреки противоречието, в което се намирах по отношение на нея, тази книга ми беше по-близка от цялата философия, добиваща съдържание, изхождайки единствено от понятия и сетивен опит. При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят. Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на идеализма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн. Той не разглежда платонизма като идеен остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството. Платоническите идеи при него са представени като понятийно съдържание, развило се от самото себе си и след това получило живот чрез Христос.
към текста >>
При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият
идеен
свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят.
За мен беше преживяване, че човешкото същество би могло да има откровение, когато постигне съгласуване със самото себе си в живо духовно съзнание и че тогава чрез преживяването на идеите това откровение би могло да получи битие в човека. Но в книгата усещах нещо, което ме привлича. Реалният живот на духа зад този на идеите, ако и във форма, която да не беше моята, тук се явяваше импулс към всеобхватно историческо-философско изложение. Платон, великият носител на света на идеите, който с копнеж очаква своето осъществяване чрез Христовия импулс – да се представи това е смисълът на книгата на Щайн. Въпреки противоречието, в което се намирах по отношение на нея, тази книга ми беше по-близка от цялата философия, добиваща съдържание, изхождайки единствено от понятия и сетивен опит.
При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят.
Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на идеализма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн. Той не разглежда платонизма като идеен остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството. Платоническите идеи при него са представени като понятийно съдържание, развило се от самото себе си и след това получило живот чрез Христос. Въпреки това книгата е една от тези, които са написани с философска топлота. Нейният автор беше личност, пронизана от дълбока религиозност, която търси във философията израз на религиозния живот.
към текста >>
Той не разглежда платонизма като
идеен
остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството.
Реалният живот на духа зад този на идеите, ако и във форма, която да не беше моята, тук се явяваше импулс към всеобхватно историческо-философско изложение. Платон, великият носител на света на идеите, който с копнеж очаква своето осъществяване чрез Христовия импулс – да се представи това е смисълът на книгата на Щайн. Въпреки противоречието, в което се намирах по отношение на нея, тази книга ми беше по-близка от цялата философия, добиваща съдържание, изхождайки единствено от понятия и сетивен опит. При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят. Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на идеализма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн.
Той не разглежда платонизма като идеен остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството.
Платоническите идеи при него са представени като понятийно съдържание, развило се от самото себе си и след това получило живот чрез Христос. Въпреки това книгата е една от тези, които са написани с философска топлота. Нейният автор беше личност, пронизана от дълбока религиозност, която търси във философията израз на религиозния живот. На всяка страница от тритомното произведение се усеща стоящата зад него личност. След многократно препрочитане на книгата и особено на частите, в които става дума за връзката на платонизма с християнството, за мен беше важно преживяване да се срещна с автора лице в лице.
към текста >>
Платоническите
идеи
при него са представени като понятийно съдържание, развило се от самото себе си и след това получило живот чрез Христос.
Платон, великият носител на света на идеите, който с копнеж очаква своето осъществяване чрез Христовия импулс – да се представи това е смисълът на книгата на Щайн. Въпреки противоречието, в което се намирах по отношение на нея, тази книга ми беше по-близка от цялата философия, добиваща съдържание, изхождайки единствено от понятия и сетивен опит. При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят. Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на идеализма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн. Той не разглежда платонизма като идеен остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството.
Платоническите идеи при него са представени като понятийно съдържание, развило се от самото себе си и след това получило живот чрез Христос.
Въпреки това книгата е една от тези, които са написани с философска топлота. Нейният автор беше личност, пронизана от дълбока религиозност, която търси във философията израз на религиозния живот. На всяка страница от тритомното произведение се усеща стоящата зад него личност. След многократно препрочитане на книгата и особено на частите, в които става дума за връзката на платонизма с християнството, за мен беше важно преживяване да се срещна с автора лице в лице. С цялостния си начин на поведение той беше спокойна личност в напреднала възраст, с благ поглед, който сякаш беше създаден да изследва кротко, но проникновено процеса на развитие на своите студенти.
към текста >>
Как живее Платон в
идей
ния свят и как Гьоте?
Винаги съм носил образа на Хайнрих фон Щайн дълбоко запечатан в сърцето си и щеше да ми бъде безкрайно приятно да се срещна отново с него. Съдбата никога повече не ни събра. Моят докторски изпит е един от любимите ми спомени, тъй като впечатлението от личността на Щайн далеч затъмнява всичко друго, свързано с него. Настроението, с което отидох във Ваймар, носеше оттенъка на обстойните ми занимания с платонизма. То много ми помогна да се ориентирам в задачата си в Архива на Гьоте и Шилер.
Как живее Платон в идейния свят и как Гьоте?
Това ме занимаваше, когато отивах към Архива и си тръгвах от него. Занимаваше ме и когато седях над ръкописите от Гьотевото наследство. Този въпрос стоеше на заден план, когато в началото на 1891 г. дадох израз на впечатленията си от Гьотевото естествознание (в кратката статия „За обогатяването на нашите възгледи благодарение на публикуването на естественонаучните съчинения на Гьоте от Гьотевия архив“ в том XII на „Гьотевия годишник“ с такива думи: „За повечето хора е невъзможно да си представят, че нещо, за чието проявление са необходими съвършено субективни условия, може да има обективно значение и същност. Пример за това е „прарастението“.
към текста >>
Вземаха се най-разпространените естественонаучни
идеи
и желанието беше литературно-историческите филологически
идеи
да бъдат възпроизведени по техен образец.
Така възникна планът за издание на Гьоте, съставено коректно от филологическа гледна точка. Шерер пое духовния контрол, а ръководството на Архива бе поето от Ерих Шмит, негов ученик, който тогава заемаше професурата по история на съвременната немска литература във Виена. Така работата в Архива на Гьоте доби своя облик, който се отразяваше и на всичко друго, случващо се в Гьотевия архив или във връзка с него. Всичко носеше характера на тогавашния филологически начин на мислене и работа. У Вилхелм Шерер литературно-историческата филология се стремеше към подражание на тогавашните естественонаучни методи.
Вземаха се най-разпространените естественонаучни идеи и желанието беше литературно-историческите филологически идеи да бъдат възпроизведени по техен образец.
Откъде даден поет е заимствал нещо, как се е трансформирала тази заемка у него – ето въпросите, поставяни в основата на историята на развитието на духовния живот. Личността на поета изчезна от полезрението. Появиха се възгледи за развитието на „сюжети“ и „мотиви“ от личностите. Този метод на анализ стигна своя апогей в голямата монография на Ерих Шмит за Лесинг. В нея главното не е личността на Лесинг, а много подробно разглеждане на мотива на Мина фон Барнхелм, мотива на Натан и т.н.
към текста >>
Но
идеи
те на Херман Грим излязоха по-силно на преден план, ако не в начина на работа, то поне що се касае до атмосферата на общуване в Архива на Гьоте.
Тогава Херман Грим се наложи директорството на Архива да не получи някой от многобройните ученици на Шерер, а Бернхард Зуфан. Преди това той заемаше поста гимназиален учител в Берлин. Същевременно беше издал съчиненията на Хердер. Благодарение на това изглеждаше сякаш предопределен да поеме и ръководството на Гьотевото издание. Ерих Шмит си запази известно влияние и така духът на Шерер продължи да управлява работата върху Гьоте.
Но идеите на Херман Грим излязоха по-силно на преден план, ако не в начина на работа, то поне що се касае до атмосферата на общуване в Архива на Гьоте.
Когато пристигнах във Ваймар и влязох в по-тясна връзка с него, Бернхард Зуфан беше човек, кален в личния си живот от тежки изпитания. Беше видял двете си съпруги, които бяха сестри, преждевременно зарити в гроба. Сега той живееше във Ваймар с двете си момчета, тъгуващ по напусналите го, без каквато и да е радост от живота. Единствената светлина за него беше благоразположението, което получаваше от великата херцогиня Софи, дълбоко почитаната от него владетелка. В тази почит нямаше нищо сервилно.
към текста >>
Той беше свързан с ръкописите, съхранявани в Архива, не чрез
идеи
, а чрез историко-филологическия метод.
Той не си позволяваше никаква небрежност в устната реч, а имаше чувството, че в художествено-литературното изложение човек трябва да остане същият, какъвто е и в ежедневния живот. Но в ежедневния живот Херман Грим не беше като другите хора. За него беше напълно естествено да води стилизиран начин на живот. Когато Херман Грим се появяваше във Ваймар и в Архива, усещахме дома на литературното наследство свързан с Гьоте посредством тайни духовни нишки. Но не по начина, когато идваше Ерих Шмит.
Той беше свързан с ръкописите, съхранявани в Архива, не чрез идеи, а чрез историко-филологическия метод.
Така и не можах да стигна до някаква човешка връзка с Ерих Шмит. И така, цялото голямо уважение, което му оказваха в кръга на всички, които работеха в Архива като филолози на Шерер, практически не ме впечатляваше. Винаги приятни бяха моментите, когато в Архива се появяваше великият херцог Карл Александър. В тази личност живееше едно показващо се в аристократично поведение, но истинско вътрешно възхищение от всичко, свързано с Гьоте. Благодарение на своята възраст, на постоянната си връзка с всичко значително в немския духовен живот и своята печелеща симпатиите любезност той правеше много добро впечатление.
към текста >>
20.
Библията и мъдростта
GA_68-1 Библията и мъдростта
Въздействието в тези две сфери на човешкото същество е било по-силно отколкото в неговото мислене и неговия свят на
идеи
те, но въпреки това може да се каже, че целият духовен живот, бил в областта на религията или на точната наука, носи следи от влиянието на Библията.
5 декември 1908 год., Хамбург, Германия, GA-68 По стенографски записки, непрегледани от автора. превод от английски: Радослав Радев Не може да има съмнение, че влиянието на Библията върху Западната Култура е било много по-голямо от това на който и да е друг документ. Наистина може да се каже, че като резултат от разпространението на Библията, човешката душа хиляди години поддържа връзка с най-вътрешната същност на човека, - връзка, която обхваща животa на чувствата, а също и животa на волята.
Въздействието в тези две сфери на човешкото същество е било по-силно отколкото в неговото мислене и неговия свят на идеите, но въпреки това може да се каже, че целият духовен живот, бил в областта на религията или на точната наука, носи следи от влиянието на Библията.
И е очевидно за тези, които разглеждат по-дълбоко нещата, че самите аргументи на хората, които в наши дни се чувстват принудени да атакуват Библията – заемайки в някои случаи крайното становище на пълно отричане, те самите показват следи от нейното въздействие. Никога не е имало пълно познаване, и днес практически няма, на степента на влияние на този документ, но то въпреки всичко действително съществува за тези, които имат непредубеден възглед. Отношението, възприето спрямо Библията от съвременните мисъл, чувство и възприемане, за известно време се е променило наистина много от онова, което е било в миналото. Стойността на Библията, отношението към нея на хората, които днес я разглеждат, сериозно се е променило, особено през 19-тото столетие. Ние не трябва, разбира се, да подценяваме в никакъв случай гледната точка на много съвременни мислители, които се чувстват принудени да заемат непоколебимо становище на научна почва.
към текста >>
По тези причини, да се игнорират подобни духовни и
идей
ни течения и да се отказва да се слуша, защото някой сам за себе си е задоволен, не е без елемент на опасност.
Стойността на Библията, отношението към нея на хората, които днес я разглеждат, сериозно се е променило, особено през 19-тото столетие. Ние не трябва, разбира се, да подценяваме в никакъв случай гледната точка на много съвременни мислители, които се чувстват принудени да заемат непоколебимо становище на научна почва. Има и други, които са свързани с Библията, които извличат своите най-дълбоки убеждения от този най-забележителен летопис, и които предпочитат да не обръщат внимание, когато ценноста на Библията е поставена под въпрос. Отношението на такива хора е: “Другите могат да мислят каквото си искат; ние намираме в учението на Библията всичко, от което нашите души се нуждаят, и сме напълно задоволени." Подобна гледна точка, колкото и да може да бъде оправдана в отделните случаи, е в известен смисъл напълно егоистична и в никакъв случай не е безопасна за духовната еволюция. Онова, което в дадена епоха се превръща във всемирна благодат за хората – или, да кажем, всеобща вяра и убеденост, винаги води своето начало от малък брой хора; и е напълно възможно постоянно растящия поток на убеждения да се излее и да стане световен в не много далечно бъдеще от малцината, които днес се чувстват принудени да атакуват Библията заради желанието си да изградят своя светоглед в съгласие със своята наука.
По тези причини, да се игнорират подобни духовни и идейни течения и да се отказва да се слуша, защото някой сам за себе си е задоволен, не е без елемент на опасност.
Всеки, който наистина взема насериозно еволюцията на човечеството, би трябвало до известна степен да счита за свой дълг да обърне внимание на възраженията, направени от искрените търсачи на Истината, и да види каква връзка имат тези възражения с Библията. Казах, че отношението възприето от хората, и особено от водачите на интелектуалния и духовния живот се е променило. Днес ние не ще направим нищо повече от това да обърнем внимание на тази промяна. Ако погледнем назад в миналото, ние бихме намерили цивилизации където хората, особено когато са били в разцвета на своята духовна култура, изобщо не се съмняваха, че най-висшата мъдрост извираше от Библията; и че тези, които я създадоха, бяха не просто обикновени хора отговорни за човешки грешки в нея, а бяха под възвишена инспирация и я изпълниха с мъдрост. Това беше чувство на почтително приемане всред тези, които стояха по върховете на духовния живот.
към текста >>
Той трябва първо да е способен да преобрази своя
идеен
свят по такъв начин, че представата да предхожда възприятието.
Това не е вярно. Нека вземем, например, представата за нажежена до червено стомана или желязо. Идеята няма да изгори, но когато сме изправени пред реалността преживяването е различно. Типичното за предметното познание е, че първо имаме налице предмета, и след това образът се появява вътре в нас. Точно обратният процес трябва да се случва в човек, който желае да навлезе в духовния свят.
Той трябва първо да е способен да преобрази своя идеен свят по такъв начин, че представата да предхожда възприятието.
Тази способност се развива чрез медитация и концентрация, което е, да кажем, потъване на душата в същината на определени идеи, които не отговарят на никаква външна реалност. Само помислете за момент колко от живеещото в душата ви е зависимо от факта, че сте родени в определен град на определен ден. Представете си, че не сте били родени на този ден, и се опитайте да си представите какви други опитности щяха тогава да живеят във вашите души, и преминавайте през това от сутрин до вечер. С други думи, изяснете си колко от съдържанието на душата ви е зависимо от вашата околна среда, и тогава оставете всичко, което ви подбужда отвън, да изчезне. След това опитайте да си помислите колко още би останало в душата.
към текста >>
Тази способност се развива чрез медитация и концентрация, което е, да кажем, потъване на душата в същината на определени
идеи
, които не отговарят на никаква външна реалност.
Нека вземем, например, представата за нажежена до червено стомана или желязо. Идеята няма да изгори, но когато сме изправени пред реалността преживяването е различно. Типичното за предметното познание е, че първо имаме налице предмета, и след това образът се появява вътре в нас. Точно обратният процес трябва да се случва в човек, който желае да навлезе в духовния свят. Той трябва първо да е способен да преобрази своя идеен свят по такъв начин, че представата да предхожда възприятието.
Тази способност се развива чрез медитация и концентрация, което е, да кажем, потъване на душата в същината на определени идеи, които не отговарят на никаква външна реалност.
Само помислете за момент колко от живеещото в душата ви е зависимо от факта, че сте родени в определен град на определен ден. Представете си, че не сте били родени на този ден, и се опитайте да си представите какви други опитности щяха тогава да живеят във вашите души, и преминавайте през това от сутрин до вечер. С други думи, изяснете си колко от съдържанието на душата ви е зависимо от вашата околна среда, и тогава оставете всичко, което ви подбужда отвън, да изчезне. След това опитайте да си помислите колко още би останало в душата. Всички представи от външния свят, които се вливат в душата, трябва, ден след ден, да бъдат отстранени от нея и на тяхно място трябва да живее за известно време съдържанието на идея, която по никакъв начин не е била причинена отвън и която не отговаря на никакъв външен факт или събитие.
към текста >>
Духовната Наука – ако нашето търсене е искрено – дава много подобни
идеи
, и аз ще спомена една като пример.
Само помислете за момент колко от живеещото в душата ви е зависимо от факта, че сте родени в определен град на определен ден. Представете си, че не сте били родени на този ден, и се опитайте да си представите какви други опитности щяха тогава да живеят във вашите души, и преминавайте през това от сутрин до вечер. С други думи, изяснете си колко от съдържанието на душата ви е зависимо от вашата околна среда, и тогава оставете всичко, което ви подбужда отвън, да изчезне. След това опитайте да си помислите колко още би останало в душата. Всички представи от външния свят, които се вливат в душата, трябва, ден след ден, да бъдат отстранени от нея и на тяхно място трябва да живее за известно време съдържанието на идея, която по никакъв начин не е била причинена отвън и която не отговаря на никакъв външен факт или събитие.
Духовната Наука – ако нашето търсене е искрено – дава много подобни идеи, и аз ще спомена една като пример.
Искам да ви покажа как душата може малко по малко да бъде отведена в по-висшите светове чрез определени изпитани представи. Подобни представи могат да се разглеждат, сякаш са букви от азбуката. Но в Духовната Наука няма само 22 или 27 букви, а стотици, с които душата се учи да чете в духовния свят. Ето прост пример: представете си, че вземаме добре познатия Розов Кръст в неговата най-чиста форма, черният кръст обкичен със седем червени рози. Много определени въздействия се пораждат, ако за четвърт час всеки ден душата се отдава изцяло на представата за този Розов Кръст, отхвърляйки всичко пораждащо се от външно влияние.
към текста >>
Ако душата позволи на този образ да работи върху нея, тя прави все по-голям и по-голям напредък, и накрая е способна да живее в свят на представи, който е отначало на практика въображаем; но когато тя е живяла достатъчно дълго в този
идеен
свят с търпение и енергия, тя има значимо действително изживяване.
Червените рози и черният кръст заедно означават вътрешния зов да надраснеш себе си." Както казах, това интелектуално обяснение не е най-важното и е дадено само с цел да ни помогне по-добре да разберем тези неща. В медитация от този тип същественото е, че потапяме себе си в символа, че той застава като картина пред нас. И ако е казано, че един Розов Кръст не съответства на нищо реално, нашият отговор трябва да бъде, че целият смисъл лежи не в преживяването на нещо свързано с външния свят посредством Розовият Кръст, и че ефектът на този Розов Кръст върху душата и нейните дремещи способности е напълно реален. Няма образ, принадлежащ на външния свят, със същото въздействие като този образ във всичките му различни аспекти и в неговата нереалност.
Ако душата позволи на този образ да работи върху нея, тя прави все по-голям и по-голям напредък, и накрая е способна да живее в свят на представи, който е отначало на практика въображаем; но когато тя е живяла достатъчно дълго в този идеен свят с търпение и енергия, тя има значимо действително изживяване.
Духовни реалности, духовни същества, които иначе са невидими, се появяват от свръх-сетивното обкръжение. И тогава душата е способна съвсем ясно да различи кое е само представа, илюзия, от истинската и действителна реалност. Разбира се, никой не трябва да бъде мечтател, защото това е много опасно. Абсолютно необходимо е да се запази здрав разум и сигурна основа за личната опитност. Ако някой мечтае и фантазира, няма да е добре за него, когато духовният свят нахлуе в неговото съзнание.
към текста >>
21.
2. Виена, 9 ноември 1988 г. Гьоте като баща на една нова естетика Към второ издание
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
И когато някои искат да намерят в моето духовно научно антропософско действие един поврат в моите
идеи
, на тях може да им се възрази, че сега при прочитането отново на тази сказка развитите в нея
идеи
се явяват като една здрава основа на Антропософията.
Към второто издание. Тази сказка, която излиза тук във второ издание, бе държана преди повече от 20 години в Гьотевото Дружество във Виена. По случай това ново издание на едно от моите отдавнашни писания може да бъде казано следното. Някои критици намират, че през време на моя писателски жизнен път са настъпили промени в моите възгледи. Но къде може да се намери правото за едно такова съждение, щом едно мое писание издадено преди повече от 20 години може да излезе днес така, че не е нужно да бъде изменено даже нито едно изречение?
И когато някои искат да намерят в моето духовно научно антропософско действие един поврат в моите идеи, на тях може да им се възрази, че сега при прочитането отново на тази сказка развитите в нея идеи се явяват като една здрава основа на Антропософията.
Да, даже на мене ми се струва, че именно антропософският начин на мислене е призван за разбирането на тези идеи. При друго направление на идеите едва ли би могло да се приеме действително в съзнанието най-важното, което е казано. Това, което преди 20 години стоеше зад моя идеен свят, бе разработено от мене в най-различните направления; този е фактът, който е налице, а не една промяна на светогледа. Няколко забележки, които ще бъдат прибавени накрая за пояснение, можаха да бъдат написани също така добре преди 20 години. Сега би могъл да бъде повдигнат още въпросът, дали казаното в изнесената преди 20 години сказка е валидно още днес по отношение на естетиката.
към текста >>
Да, даже на мене ми се струва, че именно антропософският начин на мислене е призван за разбирането на тези
идеи
.
Тази сказка, която излиза тук във второ издание, бе държана преди повече от 20 години в Гьотевото Дружество във Виена. По случай това ново издание на едно от моите отдавнашни писания може да бъде казано следното. Някои критици намират, че през време на моя писателски жизнен път са настъпили промени в моите възгледи. Но къде може да се намери правото за едно такова съждение, щом едно мое писание издадено преди повече от 20 години може да излезе днес така, че не е нужно да бъде изменено даже нито едно изречение? И когато някои искат да намерят в моето духовно научно антропософско действие един поврат в моите идеи, на тях може да им се възрази, че сега при прочитането отново на тази сказка развитите в нея идеи се явяват като една здрава основа на Антропософията.
Да, даже на мене ми се струва, че именно антропософският начин на мислене е призван за разбирането на тези идеи.
При друго направление на идеите едва ли би могло да се приеме действително в съзнанието най-важното, което е казано. Това, което преди 20 години стоеше зад моя идеен свят, бе разработено от мене в най-различните направления; този е фактът, който е налице, а не една промяна на светогледа. Няколко забележки, които ще бъдат прибавени накрая за пояснение, можаха да бъдат написани също така добре преди 20 години. Сега би могъл да бъде повдигнат още въпросът, дали казаното в изнесената преди 20 години сказка е валидно още днес по отношение на естетиката. Защото през последните две десетилетия бяха създадени също някои неща в тази област.
към текста >>
При друго направление на
идеи
те едва ли би могло да се приеме действително в съзнанието най-важното, което е казано.
По случай това ново издание на едно от моите отдавнашни писания може да бъде казано следното. Някои критици намират, че през време на моя писателски жизнен път са настъпили промени в моите възгледи. Но къде може да се намери правото за едно такова съждение, щом едно мое писание издадено преди повече от 20 години може да излезе днес така, че не е нужно да бъде изменено даже нито едно изречение? И когато някои искат да намерят в моето духовно научно антропософско действие един поврат в моите идеи, на тях може да им се възрази, че сега при прочитането отново на тази сказка развитите в нея идеи се явяват като една здрава основа на Антропософията. Да, даже на мене ми се струва, че именно антропософският начин на мислене е призван за разбирането на тези идеи.
При друго направление на идеите едва ли би могло да се приеме действително в съзнанието най-важното, което е казано.
Това, което преди 20 години стоеше зад моя идеен свят, бе разработено от мене в най-различните направления; този е фактът, който е налице, а не една промяна на светогледа. Няколко забележки, които ще бъдат прибавени накрая за пояснение, можаха да бъдат написани също така добре преди 20 години. Сега би могъл да бъде повдигнат още въпросът, дали казаното в изнесената преди 20 години сказка е валидно още днес по отношение на естетиката. Защото през последните две десетилетия бяха създадени също някои неща в тази област. Струва ми се, че казаното от мене тогава е днес даже повече валидно отколкото в миналото.
към текста >>
Това, което преди 20 години стоеше зад моя
идеен
свят, бе разработено от мене в най-различните направления; този е фактът, който е налице, а не една промяна на светогледа.
Някои критици намират, че през време на моя писателски жизнен път са настъпили промени в моите възгледи. Но къде може да се намери правото за едно такова съждение, щом едно мое писание издадено преди повече от 20 години може да излезе днес така, че не е нужно да бъде изменено даже нито едно изречение? И когато някои искат да намерят в моето духовно научно антропософско действие един поврат в моите идеи, на тях може да им се възрази, че сега при прочитането отново на тази сказка развитите в нея идеи се явяват като една здрава основа на Антропософията. Да, даже на мене ми се струва, че именно антропософският начин на мислене е призван за разбирането на тези идеи. При друго направление на идеите едва ли би могло да се приеме действително в съзнанието най-важното, което е казано.
Това, което преди 20 години стоеше зад моя идеен свят, бе разработено от мене в най-различните направления; този е фактът, който е налице, а не една промяна на светогледа.
Няколко забележки, които ще бъдат прибавени накрая за пояснение, можаха да бъдат написани също така добре преди 20 години. Сега би могъл да бъде повдигнат още въпросът, дали казаното в изнесената преди 20 години сказка е валидно още днес по отношение на естетиката. Защото през последните две десетилетия бяха създадени също някои неща в тази област. Струва ми се, че казаното от мене тогава е днес даже повече валидно отколкото в миналото. По отношение развитието на естетиката можем да се осмелим да изкажем гротескното изречение: мислите изказани в тази сказка от нейното първо издание насам са станали даже още по-верни, въпреки че не са променили ни най-малко.
към текста >>
Ние трябва да овладеем изобилието от мисли и
идеи
, което се съдържа в Гьоте, и, изхождайки от него, да работим научно по-нататък.
Когато оценим добре тези думи, тогава за нас възниква следната висока задача в областта на изследването на Гьоте: това изследване трябва да насочи навсякъде погледа към тенденциите, които Гьоте е имал. Това, което той самият дава като резултати, може да важи само като пример, как той се е стремил да реши своите големи задачи с ограничени средства. Ние трябва да се опитаме да ги решим в неговия дух, обаче с нашите по-големи средства и въз основа на нашия по-голям опит. По този път ще могат да бъдат оплодени всички клонове на изследването, към които Гьоте е насочил своето внимание, и, нещо повече: те ще носят един единен отпечатък, ще бъдат напълно членове на един единен велик светоглед. Чисто филологичното и критическо изследване, оправданието на което да се отрече би било безумие, трябва да намери своето допълнение от тази страна.
Ние трябва да овладеем изобилието от мисли и идеи, което се съдържа в Гьоте, и, изхождайки от него, да работим научно по-нататък.
Тук моята задача ще бъде да покажа, доколко развитите принципи могат да намерят приложение в една от най-младите и същевременно най-много оспорвани науки, върху естетиката. Естетиката е науката, която се занимава с изкуството и неговите творения, тя едва ли има стогодишна старост. С пълно съзнание за откриването на една нова научна област излезе напред първо Александер Готлиб Баумгартен в 1750 година. В същото време Винкелман и Лесинг полагат усилия, за да стигнат до едно основно съждение върху принципни въпроси на изкуството. Всичко, което по-рано е било опитано в тази област, не може да се нарече даже като едно начало на тази наука.
към текста >>
Така в неговия дух се роди първичното растение, също първичното животно, които не са нищо друго освен
идеи
те на животното,
идеи
те на растението.
Без да я молим и без да ни предупреждава тя ни обхваща в кръговрата на нейния танц и продължава да действува с нас, докато се уморим и падаме от нейните ръце". И в книгата върху Винкелман: "когато здравата природа на човека действува като едно цяло той се чувствува в света като в едно велико, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на удоволствие му осигурява едно чисто, свободно очарование: тогава вселената, ако тя би могла да чувствува себе си, достигнала до нейната цел, би възлекувала и би се удивлявала на достигнатия връх в нейното развитие и същество". Тук се съдържа истински Гьотевото излизане над непосредствената природа, без да се отдалечи ни най-малко от това, което съставлява същността на природата. На него му е чуждо това, което той самият намира при много особено надарени хора: "особеността да чувствува един вид боязън пред действителния живот, да се оттегли в самия себе си, да създаде в самия себе си един собствен свят и по този начин да върши най-превъзходното към вътрешността". Гьоте не бяга от действителността, за да си създаде един абстрактен свят на мислите, който няма нищо общо с тази действителност; не, той се задълбочава в нея, за да намери в нейните вечни промени, в нейното развитие и движение нейните непроменящи се закони, той застава срещу индивида, за да види в него първообраза.
Така в неговия дух се роди първичното растение, също първичното животно, които не са нищо друго освен идеите на животното, идеите на растението.
Това не са никакви празни общи понятия, които принадлежат на една пуста теория, с едно богато, конкретно съдържание, пълножизнени и ненагледни. Ненагледни /видими/ естествено не за външните сетива, а само за онази висша способност на виждането, за която Гьоте говори в статията върху "Съзерцателната разсъдъчна способност". В Гьотевия смисъл идеите са също така обективни както цветовете и формите на нещата, но те са възприемаеми само за онзи, чиято способност за схващане нещата е нагласена за тази цел, както цветовете и формите съществуват само за виждащия, но не за слепия. Ако ние не застанем срещу обективното именно с един възприемащ дух, то не ни се разкрива. Без инстинктивната способност да възприемаме идеи, тези идеи остават за нас винаги едно затворено поле.
към текста >>
В Гьотевия смисъл
идеи
те са също така обективни както цветовете и формите на нещата, но те са възприемаеми само за онзи, чиято способност за схващане нещата е нагласена за тази цел, както цветовете и формите съществуват само за виждащия, но не за слепия.
На него му е чуждо това, което той самият намира при много особено надарени хора: "особеността да чувствува един вид боязън пред действителния живот, да се оттегли в самия себе си, да създаде в самия себе си един собствен свят и по този начин да върши най-превъзходното към вътрешността". Гьоте не бяга от действителността, за да си създаде един абстрактен свят на мислите, който няма нищо общо с тази действителност; не, той се задълбочава в нея, за да намери в нейните вечни промени, в нейното развитие и движение нейните непроменящи се закони, той застава срещу индивида, за да види в него първообраза. Така в неговия дух се роди първичното растение, също първичното животно, които не са нищо друго освен идеите на животното, идеите на растението. Това не са никакви празни общи понятия, които принадлежат на една пуста теория, с едно богато, конкретно съдържание, пълножизнени и ненагледни. Ненагледни /видими/ естествено не за външните сетива, а само за онази висша способност на виждането, за която Гьоте говори в статията върху "Съзерцателната разсъдъчна способност".
В Гьотевия смисъл идеите са също така обективни както цветовете и формите на нещата, но те са възприемаеми само за онзи, чиято способност за схващане нещата е нагласена за тази цел, както цветовете и формите съществуват само за виждащия, но не за слепия.
Ако ние не застанем срещу обективното именно с един възприемащ дух, то не ни се разкрива. Без инстинктивната способност да възприемаме идеи, тези идеи остават за нас винаги едно затворено поле. Шилер е вникнал тук по-дълбоко от който и да е друг в устройството на Гьотевия гений. На 23 август 1794 година той обясни на Гьоте същността, която лежи на основата на неговия дух, със следните думи: "Вие вземате заедно цялата природа, за да получите светлина върху отделните неща; вие търсете в цялостността на нейните форми на проявите обяснителната основа за индивида. От простата организация се издигате стъпка по стъпка до повече сложната, за да изградите накрая най-сложната от всички, да го изградите генетично от материалите на цялата сграда на природата.
към текста >>
Без инстинктивната способност да възприемаме
идеи
, тези
идеи
остават за нас винаги едно затворено поле.
Така в неговия дух се роди първичното растение, също първичното животно, които не са нищо друго освен идеите на животното, идеите на растението. Това не са никакви празни общи понятия, които принадлежат на една пуста теория, с едно богато, конкретно съдържание, пълножизнени и ненагледни. Ненагледни /видими/ естествено не за външните сетива, а само за онази висша способност на виждането, за която Гьоте говори в статията върху "Съзерцателната разсъдъчна способност". В Гьотевия смисъл идеите са също така обективни както цветовете и формите на нещата, но те са възприемаеми само за онзи, чиято способност за схващане нещата е нагласена за тази цел, както цветовете и формите съществуват само за виждащия, но не за слепия. Ако ние не застанем срещу обективното именно с един възприемащ дух, то не ни се разкрива.
Без инстинктивната способност да възприемаме идеи, тези идеи остават за нас винаги едно затворено поле.
Шилер е вникнал тук по-дълбоко от който и да е друг в устройството на Гьотевия гений. На 23 август 1794 година той обясни на Гьоте същността, която лежи на основата на неговия дух, със следните думи: "Вие вземате заедно цялата природа, за да получите светлина върху отделните неща; вие търсете в цялостността на нейните форми на проявите обяснителната основа за индивида. От простата организация се издигате стъпка по стъпка до повече сложната, за да изградите накрая най-сложната от всички, да го изградите генетично от материалите на цялата сграда на природата. Чрез това, че го пресъздавате един вид от природата, вие се стремите да проникнете в неговата скрита техника". В това пресъздаване се крие ключът за разбиране светогледа на Гьоте.
към текста >>
Ако това би било сторено, тогава ние бихме изградили само
идеи
те на Шилер, които са възникнали в него при съзерцаването гения на Гьоте и които той е вложил в своята книга "Писма върху естетическото възпитание".
Обаче при цялата сериозност и при всичкия труд, които са били употребени върху този въпрос, трябва да признаем днес, че ние нямаме днес всестранно задоволяващо решение на естетическите задачи. Старият учител на нашата естетика, остроумният мислител и критик Фридрих Теодор Вишер, се е придържал до края на живота си към изказаното от него убеждение: "естетиката се намира още в своите наченки". С това той признава, че всички стремежи и усилия в тази област, включително неговата пет томна Естетика, отбелязват повече или по-малко погрешни пътища. И тази е именно действителността. Ако мога да изкажа тук моето убеждение, това може да се припише само на обстоятелството, че Гьотевите плодотворни зародиши в тази област са били оставени невзети под внимание, че той не е бил счетен за научен човек.
Ако това би било сторено, тогава ние бихме изградили само идеите на Шилер, които са възникнали в него при съзерцаването гения на Гьоте и които той е вложил в своята книга "Писма върху естетическото възпитание".
И тези писма също не са били считани много пъти за достатъчно научни от страна на систематизиращите естетици и въпреки това те принадлежат към най-важните творби, които естетиката въобще е произвела. Шилер изхожда от Канта. Този философ е определил естеството на красивото в многостранно отношение. Той изследва първо основата на удоволствието, което изпитваме при красивите творения на изкуството. Той намира, че това изпитване на удоволствие се различава от всяко друго удоволствие.
към текста >>
От тук Шилер започва да развива своите
идеи
.
И от това изтича второто обяснение на красивото: "то е нещо целесъобразно оформено в себе си, обаче без да служи на една външна цел". Да вземем един друг пример на природата или едно произведение на техниката. Когато имаме възприятие от тези последните, тогава идва нашият ум и пита за ползата и целта. И нашият ум не е задоволен, докато не получи отговор на въпроса "за какво". При красивото въпросът "за какво" се съдържа в самия предмет и умът няма нужда да се издигне над него.
От тук Шилер започва да развива своите идеи.
И той прави това, като втъкава идеята на свободата в редицата от мисли по такъв начин, който прави най-висока чест на човешката природа. Първо Шилер поставя един срещу друг два проявяващи се независимо подтици на човека. Първият е така нареченият материален подтик или нуждата да държим нашите сетива отворени за вливащия се в нас външен свят. Тук в нас прониква едно богато съдържание, обаче без ние да можем да упражним едно определящо влияние върху неговата природа. Тук всичко става с една безусловна необходимост.
към текста >>
Следователно удоволствието изпитано при произведенията на изкуството, основата на това удоволствие не може никога да бъде друго освен онова, което ни кара да чувствуваме онова радостно възвисяване по отношение на
идей
ния свят, което издига целия човек над самия себе си.
Гьоте нарича като най-висока задача на изкуството: "чрез илюзията да създаде измамата на една по-висша действителност. обаче би било един погрешен стремеж, илюзията да бъде осъществена дотогава, докато накрая остане само нещо общо действително". Нека сега си зададем въпроса за основата на удоволствието изпитано при произведенията на изкуството. Ние трябва да бъдем преди всичко наясно върху това, че удоволствието, което бива задоволено при обекти те на красивото, с нищо не отстъпва на чисто интелектуалното удоволствие, което имаме при чисто духовното. Винаги представлява едно падане на изкуството, когато неговата задача се преследва в чистото развлечение, в задоволяването на едно низше удоволствие.
Следователно удоволствието изпитано при произведенията на изкуството, основата на това удоволствие не може никога да бъде друго освен онова, което ни кара да чувствуваме онова радостно възвисяване по отношение на идейния свят, което издига целия човек над самия себе си.
Кое ни дава сега едно такова задоволство при идейния свят? Нищо друго освен вътрешното небесно спокойствие и съвършенство, които той крие в себе си. Във възникващия в нашата собствена вътрешност идеен свят не се раздвижва никакво противоречие, никаква дисхармония, защото този свят е нещо безкрайно в себе си. Всичко, което прави този образ да бъде нещо съвършено, се намира в самия него. Това вродено съвършенство на идейния свят, то е причината за нашето възвисяване, когато заставаме срещу него.
към текста >>
Кое ни дава сега едно такова задоволство при
идей
ния свят?
обаче би било един погрешен стремеж, илюзията да бъде осъществена дотогава, докато накрая остане само нещо общо действително". Нека сега си зададем въпроса за основата на удоволствието изпитано при произведенията на изкуството. Ние трябва да бъдем преди всичко наясно върху това, че удоволствието, което бива задоволено при обекти те на красивото, с нищо не отстъпва на чисто интелектуалното удоволствие, което имаме при чисто духовното. Винаги представлява едно падане на изкуството, когато неговата задача се преследва в чистото развлечение, в задоволяването на едно низше удоволствие. Следователно удоволствието изпитано при произведенията на изкуството, основата на това удоволствие не може никога да бъде друго освен онова, което ни кара да чувствуваме онова радостно възвисяване по отношение на идейния свят, което издига целия човек над самия себе си.
Кое ни дава сега едно такова задоволство при идейния свят?
Нищо друго освен вътрешното небесно спокойствие и съвършенство, които той крие в себе си. Във възникващия в нашата собствена вътрешност идеен свят не се раздвижва никакво противоречие, никаква дисхармония, защото този свят е нещо безкрайно в себе си. Всичко, което прави този образ да бъде нещо съвършено, се намира в самия него. Това вродено съвършенство на идейния свят, то е причината за нашето възвисяване, когато заставаме срещу него. Ако красивото трябва да ни предложи едно такова възвисяване, то трябва да бъде изградено по модела на идеята.
към текста >>
Във възникващия в нашата собствена вътрешност
идеен
свят не се раздвижва никакво противоречие, никаква дисхармония, защото този свят е нещо безкрайно в себе си.
Ние трябва да бъдем преди всичко наясно върху това, че удоволствието, което бива задоволено при обекти те на красивото, с нищо не отстъпва на чисто интелектуалното удоволствие, което имаме при чисто духовното. Винаги представлява едно падане на изкуството, когато неговата задача се преследва в чистото развлечение, в задоволяването на едно низше удоволствие. Следователно удоволствието изпитано при произведенията на изкуството, основата на това удоволствие не може никога да бъде друго освен онова, което ни кара да чувствуваме онова радостно възвисяване по отношение на идейния свят, което издига целия човек над самия себе си. Кое ни дава сега едно такова задоволство при идейния свят? Нищо друго освен вътрешното небесно спокойствие и съвършенство, които той крие в себе си.
Във възникващия в нашата собствена вътрешност идеен свят не се раздвижва никакво противоречие, никаква дисхармония, защото този свят е нещо безкрайно в себе си.
Всичко, което прави този образ да бъде нещо съвършено, се намира в самия него. Това вродено съвършенство на идейния свят, то е причината за нашето възвисяване, когато заставаме срещу него. Ако красивото трябва да ни предложи едно такова възвисяване, то трябва да бъде изградено по модела на идеята. И това е нещо съвършено различно от онова, което германските идеализиращи естетици искаха. Това не е "идеята в нейното сетивно явление, това е именно обратното, това е едно "морално явление във формата на идеята".
към текста >>
Това вродено съвършенство на
идей
ния свят, то е причината за нашето възвисяване, когато заставаме срещу него.
Следователно удоволствието изпитано при произведенията на изкуството, основата на това удоволствие не може никога да бъде друго освен онова, което ни кара да чувствуваме онова радостно възвисяване по отношение на идейния свят, което издига целия човек над самия себе си. Кое ни дава сега едно такова задоволство при идейния свят? Нищо друго освен вътрешното небесно спокойствие и съвършенство, които той крие в себе си. Във възникващия в нашата собствена вътрешност идеен свят не се раздвижва никакво противоречие, никаква дисхармония, защото този свят е нещо безкрайно в себе си. Всичко, което прави този образ да бъде нещо съвършено, се намира в самия него.
Това вродено съвършенство на идейния свят, то е причината за нашето възвисяване, когато заставаме срещу него.
Ако красивото трябва да ни предложи едно такова възвисяване, то трябва да бъде изградено по модела на идеята. И това е нещо съвършено различно от онова, което германските идеализиращи естетици искаха. Това не е "идеята в нейното сетивно явление, това е именно обратното, това е едно "морално явление във формата на идеята". Следователно съдържанието на красивото, материалът, който лежи на неговата основа, е винаги нещо реално, нещо непосредствено действително и формата на неговото проявление е идейната. Ние виждаме, че правилно е обратното на това, което немската естетика казва: тази естетика е обърнала просто нещата с главата надолу.
към текста >>
Следователно съдържанието на красивото, материалът, който лежи на неговата основа, е винаги нещо реално, нещо непосредствено действително и формата на неговото проявление е
идей
ната.
Всичко, което прави този образ да бъде нещо съвършено, се намира в самия него. Това вродено съвършенство на идейния свят, то е причината за нашето възвисяване, когато заставаме срещу него. Ако красивото трябва да ни предложи едно такова възвисяване, то трябва да бъде изградено по модела на идеята. И това е нещо съвършено различно от онова, което германските идеализиращи естетици искаха. Това не е "идеята в нейното сетивно явление, това е именно обратното, това е едно "морално явление във формата на идеята".
Следователно съдържанието на красивото, материалът, който лежи на неговата основа, е винаги нещо реално, нещо непосредствено действително и формата на неговото проявление е идейната.
Ние виждаме, че правилно е обратното на това, което немската естетика казва: тази естетика е обърнала просто нещата с главата надолу. красивото не е божественото в една сетивно-действителна дреха; не, то е сетивно-действителното в една божествена дреха. Художникът донася Божественото на Земята не чрез това, че го прави да се влее в света, а чрез това, че издига света в сферата на Божественото. Красивото е илюзия, защото представя магически пред нашите очи една действителност, която като такава се представя като един идеен свят. Помисли върху въпроса "Що", но повече помисли върху въпроса "Как", защото важното се състои в това, "Как" нещата са представени.
към текста >>
Красивото е илюзия, защото представя магически пред нашите очи една действителност, която като такава се представя като един
идеен
свят.
Това не е "идеята в нейното сетивно явление, това е именно обратното, това е едно "морално явление във формата на идеята". Следователно съдържанието на красивото, материалът, който лежи на неговата основа, е винаги нещо реално, нещо непосредствено действително и формата на неговото проявление е идейната. Ние виждаме, че правилно е обратното на това, което немската естетика казва: тази естетика е обърнала просто нещата с главата надолу. красивото не е божественото в една сетивно-действителна дреха; не, то е сетивно-действителното в една божествена дреха. Художникът донася Божественото на Земята не чрез това, че го прави да се влее в света, а чрез това, че издига света в сферата на Божественото.
Красивото е илюзия, защото представя магически пред нашите очи една действителност, която като такава се представя като един идеен свят.
Помисли върху въпроса "Що", но повече помисли върху въпроса "Как", защото важното се състои в това, "Как" нещата са представени. "Що"-то остава нещо сетивно, но "Как" то се явява, става нещо идейно. Там където тази идейна форма на проявление се явява най-добре в сетивното, там също достойнството на изкуството се явява в най-висша форма. Гьоте казва върху това: "Достойнството на изкуството се проявява може би най-превъзходно при музиката, защото тя няма никакъв материал, който би трябвало да бъде изчислен. Тя е напълно форма и съдържание и възвисява и облагородява всичко, което изразява" Естетиката, която изхожда от дефиницията: "красивото е нещо сетивно-действително, което се явява така, като че е идея, тази естетика не съществува още.
към текста >>
"Що"-то остава нещо сетивно, но "Как" то се явява, става нещо
идей
но.
Ние виждаме, че правилно е обратното на това, което немската естетика казва: тази естетика е обърнала просто нещата с главата надолу. красивото не е божественото в една сетивно-действителна дреха; не, то е сетивно-действителното в една божествена дреха. Художникът донася Божественото на Земята не чрез това, че го прави да се влее в света, а чрез това, че издига света в сферата на Божественото. Красивото е илюзия, защото представя магически пред нашите очи една действителност, която като такава се представя като един идеен свят. Помисли върху въпроса "Що", но повече помисли върху въпроса "Как", защото важното се състои в това, "Как" нещата са представени.
"Що"-то остава нещо сетивно, но "Как" то се явява, става нещо идейно.
Там където тази идейна форма на проявление се явява най-добре в сетивното, там също достойнството на изкуството се явява в най-висша форма. Гьоте казва върху това: "Достойнството на изкуството се проявява може би най-превъзходно при музиката, защото тя няма никакъв материал, който би трябвало да бъде изчислен. Тя е напълно форма и съдържание и възвисява и облагородява всичко, което изразява" Естетиката, която изхожда от дефиницията: "красивото е нещо сетивно-действително, което се явява така, като че е идея, тази естетика не съществува още. Тя трябва да бъде създадена. Тя може да бъде наречена чисто и просто като "естетика на Гьотевия светоглед".
към текста >>
Там където тази
идей
на форма на проявление се явява най-добре в сетивното, там също достойнството на изкуството се явява в най-висша форма.
красивото не е божественото в една сетивно-действителна дреха; не, то е сетивно-действителното в една божествена дреха. Художникът донася Божественото на Земята не чрез това, че го прави да се влее в света, а чрез това, че издига света в сферата на Божественото. Красивото е илюзия, защото представя магически пред нашите очи една действителност, която като такава се представя като един идеен свят. Помисли върху въпроса "Що", но повече помисли върху въпроса "Как", защото важното се състои в това, "Как" нещата са представени. "Що"-то остава нещо сетивно, но "Как" то се явява, става нещо идейно.
Там където тази идейна форма на проявление се явява най-добре в сетивното, там също достойнството на изкуството се явява в най-висша форма.
Гьоте казва върху това: "Достойнството на изкуството се проявява може би най-превъзходно при музиката, защото тя няма никакъв материал, който би трябвало да бъде изчислен. Тя е напълно форма и съдържание и възвисява и облагородява всичко, което изразява" Естетиката, която изхожда от дефиницията: "красивото е нещо сетивно-действително, което се явява така, като че е идея, тази естетика не съществува още. Тя трябва да бъде създадена. Тя може да бъде наречена чисто и просто като "естетика на Гьотевия светоглед". И това е естетиката на бъдещето.
към текста >>
Да, обаче трябва ли проявлението на
идей
ния свят като такъв да бъде считано като илюзия?
Тя трябва да бъде създадена. Тя може да бъде наречена чисто и просто като "естетика на Гьотевия светоглед". И това е естетиката на бъдещето. Също и един от най-новите обработватели на естетиката, Едуард фон Хартман, който е създал във "Философия на красивото" едно отлично съчинение, се придържа към старата грешка, че съдържанието на красивото е идеята. Той казва съвсем правилно, че основното понятие, от което трябва да изхожда всяка наука на красивото, е понятието на естетическата илюзия.
Да, обаче трябва ли проявлението на идейния свят като такъв да бъде считано като илюзия?
Идеята е най-висшата истина; когато се явява, тя се явява именно като истина, а не като илюзия. Обаче ние имаме една действителна илюзия, когато природното, индивидуалното се явява в една вечна, непреходна дреха, снабдено с характера на идеята; защото в действителността идеята не се явява в такава форма на илюзията. Взет в този смисъл, художникът ни се явява като продължител на мировия дух; той продължава сътворението по-нататък там, където мировият дух, го изоставя от ръцете си. Художникът ни се явява във вътрешното побратимяване с мировия Дух и изкуството ни се явява като продължение на природния процес. С това художникът се издига над обикновения действителен живот, и той ни възвисява нас, които се вглъбяваме в неговите творения, възвисява ни заедно със себе си.
към текста >>
НАГОРЕ